Брайън Хейг - Убиецът на президента

— В никакъв случай — отвърнах аз, след което на лицето ми изплува широка усмивка. — Разбира се, това няма да навреди.

— Аха. А ти ще кажеш ли някоя добра дума за мен?

— Струва ми се, че е малко късно да те правим светица — въздъхнах аз. — Но обещавам да бъда толкова благосклонен, колкото позволяват обстоятелствата.

— Върни се към онази отбивка, която ти показах — разпореди се тя.

— Няма проблем — кимнах аз и попитах: — Е, какво ще кажеш?

— Не знам. Трябва да помисля.

През останалата част от пътуването и двамата мълчахме. Бях посял зрънцето и сега ми оставаше да чакам. Или щеше да покълне, или бях пътник.

Завих към жилищния комплекс, изминах две пресечки направо, след което завих надясно и пак наляво. Озовахме се в тясна уличка без изход, в дъното на която беше паркиран червеният пикап на Ханк. Черният на Клайд не се виждаше никакъв.

Мерилу метна някаква дреха върху ръката си с пистолета и ми заповяда да сляза. Подчиних се и стъпих на тротоара. Бяхме доста интересна гледка — аз по долни гащи крача напред, а тя върви на два метра след мен с протегната дясна ръка. За съжаление нямаше кой да ни се наслади, тъй като кварталът беше абсолютно пуст. Очевидно хората предпочитаха да си стоят по къщите и да не си пъхат носа където не им е работа.

Влязохме в двуетажна къща в колониален стил, прекосихме дълъг и тесен коридор и се озовахме в оскъдно обзаведена дневна. Отбелязах наличието на малък телевизор, сгъваема масичка и няколко пластмасови стола. Нищо друго. Марта Стюарт би получила удар.

Ханк стърчеше насред кухненския бокс, който беше вляво от дневната. Беше малко по-стар, отколкото очаквах — може би някъде към петдесет, с тъмна коса, масивни челюсти и развалени зъби от прекомерна употреба на захар. Тъмните му очи действително излъчваха мрачна тъпота, сякаш някой бе забравил да щракне електрическата крушка в черепа му. В ръцете му имаше току-що отворена кутийка с бира.

— Хей, наздраве! — вдигна я той по посока на Мерилу.

— Наздраве — отвърна тя.

— И него ли? — попита гигантът и ме посочи с бирата си.

— И него — кимна Мерилу и това сложи край на едносричния им диалог.

Едва сега забелязах, че на стола в средата на всекидневната седеше още един мъж. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на устата му имаше голяма черна лепенка. Въпреки това моментално го познах: беше Джейсън Барнс.

Ханк остави бирата и протегна ръка към близкия рафт. Свали оттам един кухненски нож и кълбо здрав канап, с чиято помощ сръчно върза ръцете ми зад гърба. После ми сложи една черна лепенка на устата и ме побутна към градинския стол, който Мерилу беше изтикала в средата на стаята. С движения, в които липсваше деликатност, той завърза ръцете ми за един от задните крака на стола, а краката ми — за един от предните.

Този човек действително беше бърз и изключително силен, а възлите му се удаваха с моряшка лекота. Вероятно беше работил с говеда, защото му личеше. Стегна въжето толкова силно, че максимум след един час щях да съм на прага на гангрената.

Но аз не пропуснах да отбележа един друг интересен факт: Мерилу пропусна да го осведоми, че полицията е установила тяхната самоличност, което от своя страна означаваше, че задниците и на тримата са изложени на течение. Или просто не й пукаше какво се върти в главата на Ханк. А може би беше точно обратното.

Усетих сивите очи на Джейсън, които не се отделяха от лицето ми по време на цялата дандания. С изненада установих, че изобщо не прилича на бясно куче, нито пък на шизофреник. Беше съвсем обикновен човек, приведен в безпомощно състояние. Обзет от страх и несигурност, но все пак любопитен към новия гост.

Бях смаян и от нещо друго: точността, с която Джени бе познала развоя на събитията тук, сякаш се беше сблъсквала с десетки подобни случаи.

И както си му беше редът, крадците бяха стигнали до разпад. Тексасците са поискали парите си веднага, а Джейсън е бил жаден за още кръв. И ето ти го бунта. Но аз се запитах защо капитанът на кораба не е бил помолен да напусне по специално спуснатото мостче, както повеляват традициите. Защо са го оставили жив? Тексасците са получили парите си, убийствата са приключили — или почти приключили, напомних си аз, — с какво още би им бил полезен Джейсън?

После си спомних думите на Мерилу, според които нейният дял е дванайсет милиона. Ако разделим петдесет на четири веднага става ясно, че Джейсън е запазил правото си на дял. Въпрос на бандитска чест? Защо ми беше трудно да повярвам в подобно развитие на нещата?