Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Дори за момент не съм ти повярвал…

— Лъжеш — ухилено ме погледна тя. — Видях лицето ти на екрана, чух те какво каза на ФБР. Повярва ми и още как!

— Е, малко се поизложих — признах с нещо като усмивка аз. Останах известно време с очи върху пътното платно, после рекох: — Нали знаеш, че от днес до края на дните си ще бъдеш преследвана? Всички ченгета на света ще се втурнат подире ти… Убихте куп хора, при това важни хора. Никой няма да ви прости, рано или късно ще ви пипнат.

— Млъквай!

— Исках само да ти кажа, че са ви много ядосани.

— Какво от това? Да са ме впечатлили с нещо до момента?

Май беше вярно. Направих още една пауза, после попитах:

— Как да те наричам?

— Никак. Затваряй си устата и карай!

— Стига де. Дай ми някакво име. Нали тъй и тъй ще ме убиете? Нищо няма да ти стане.

Тя се замисли. Явно беше свалила качулката си, защото в днешните терористични времена хората се стряскат при вида на всякакви маскирани муцуни. Но фактът, че ми позволи да видя лицето й, беше неприятен за мен. Всъщност нямах никаква представа защо все още не ми бяха видели сметката. Очевидно им бях удобен с нещо, но не знаех с какво. Може би искаха да имат заложник до момента, в който се уверят, че никой не ги преследва, след който всичко щеше да свърши. Във всеки случай тя не възрази на подмятането ми, че възнамеряват да ме убият, от което следваше, че е излишно да се тревожа по въпроса какво ще вечерям.

— Мерилу — подхвърли тя.

Всемогъщи боже! Защо всички тексасци ми звучат като кънтри певци?

— Хубаво име — рекох.

— Хич не се и опитвай! — отряза ме в зародиш мадамата. — Приятели няма да станем.

— Права си, Мерилу — погледнах я в очите аз. — Приятели няма да станем. Просто ми се иска да прекарам по-приятно последните си часове… Имаш ли нещо против?

В далечината завиха сирени и тя се обърна да види дали зад нас не се е лепнала някоя мигаща светлина. Де тоя късмет, рекох си.

— Всъщност няма значение — добавих аз. — ФБР вече знае за теб.

— Да, бе — сбърчи нос Мерилу. — Шибаното Бюро и хабер си няма за мен.

— Не е точно така — промърморих, разиграх малко колебание, след което подхвърлих: — Виж какво, не искам да бъда носител на лошите новини, но те наистина знаят за теб.

— Дрън-дрън. Нищичко не…

— Знаят, че си от Килийн, знаят, че си вършила дребни кражби на оръжие, запознати са отблизо с приятелчето ти Клайд Уизнър.

Както и очаквах, тези разкрития я накараха да подскочи. Тялото й се сви, дулото на пистолета клюмна, очите й се разшириха от ужас.

— В Килийн гъмжи от следователи — продължих аз. — Бас държа, че някой ще се сети за теб и Клайд — в смисъл, че ви е виждал заедно. Фасада като твоята не остава незабелязана, нали? Особено от момчетата.

— Аз… Искам да кажа, че…

— Би трябвало да зърнеш отнякъде портрета, който са ти изготвили. Момчетата на онова стрелбище са останали силно впечатлени от теб, да знаеш. Въпреки че са те зърнали съвсем за кратко. Всички до един ще те разпознаят. — Стрелнах я с диагонален поглед и с престорена загриженост добавих: — Хей, виждаш ми се малко напрегната. Май не трябваше да ти казвам всичко това.

— Майната ти! — изръмжа Мерилу. — Затваряй си шибаната уста!

— Добре де, затварям я — кимнах аз. — И само ще си карам.

Забих очи в пътя и се направих на много зает с шофирането. Мерилу май не беше от хората, които приемат стоически лошите новини. Но и аз не съм от тях.

Главата ми трескаво работеше. Трябваше да открия някаква пролука, някакъв начин да се справя с тази жена. Бях израснал във военните бази на Юга и познавах отлично момичетата, които приличаха на Мерилу и говореха като нея: със загоряла кожа, отгледани из разни затънтени места, готови на всичко, за да се докопат до онези, незатънтените. Ограничени умствено, но богато надарени с физика и хищнически инстинкти.

Е, май си изграждах един банален стереотип, но стереотипите също са полезни и понякога водят да наистина ценни разкрития. Така например аз допусках, че Мерилу изпитва известна несигурност по отношение на миналото си, мрази властните личности и по всяка вероятност е имала вземане-даване с ченгетата. Подобно на повечето хора с трудна биография, тя вероятно е убедена, че всяка порция късмет задължително трябва да е увита в опаковка от лайна.

Мотивите също са фактор. Бях готов да допусна, че Мерилу чупи всички рекорди по рано застигнали я несполуки и в момента умира от страх, че нещастието, този път дългосрочно, отново е надвиснало над главата й. Вече е твърде стара и носи прекалено много багаж, за да впечатли някое богаташко синче, красотата й повяхва, появяват се бръчки, а тежките й цици все по-видимо се нуждаят от лифтинг, за да стърчат както преди. От изброеното дотук следва, че за Мерилу тази история е последен шанс, всичко или нищо — една новина, която не беше добра за мен. В следващия момент тя размаха пищова си и попита, точно според очакванията ми: