Брайън Хейг - Убиецът на президента

В тази колекция от убийци липсваше само мистър Джейсън Барнс — четвъртият и последен експонат, който се явяваше мозък на цялата конспирация. Предвид факта, че снимката му е на първите страници на вестниците в цялата страна, в това нямаше нищо изненадващо.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Намирахме се на долното ниво на търговския център, което подобно на горното беше лишено от преградни стени. Между магазините и паркинга имаше само една тясна, изцяло покрита алея. Металната количка и моя милост бяха извадени от кабината и насочени директно към тротоара, пред който чакаха два „тексаски кадилака“ — тоест очукани пикапи форд: един черен и един червен, — които работеха на място, но в кабините им нямаше никой.

Човекът, който вероятно беше Клайд Уизнър, се обърна към жената и рязко заповяда:

— Хайде, побързай!

Мадамата хукна, без да чака втора покана, онези ракети, за които ви споменах, започнаха едни въртеливи и леко поклащащи се движения — не ви е работа.

След което прояви любезност и към моя милост.

— Или помагаш да натоварим шибаните куфари, или си стоиш с палци в задника, докато реша дали да ти пръсна мозъка!

Явно беше дошло времето да демонстрирам възпитание. Свалих един куфар от количката и внимателно го поставих в каросерията на черния пикап.

Следващите няколко минути преминаха в яка хамалогия. Тримата бързо прехвърляхме куфарите с пари в пикалите. В тях нямаше дрехи или сакове — сигурна индикация, че скривалището на бандата е някъде наблизо. Номерата и на двата автомобила бяха от Вирджиния, но те по всяка вероятност бяха крадени — също като петдесетте милиона и вашия предан Шон Дръмънд.

Трийсет секунди по-късно мадамата отново се появи, седнала зад волана на жълт пикап. Последните четири куфара отидоха в неговата каросерия. Дългият ловко ги покри с платнището и всичко беше готово: копелдаците разполагаха с петдесет милиона в употребявани банкноти, разпределени в различни количества в трите коли, плюс моя милост, която за жалост не подлежеше на деление.

Дамата с големите ракети ми подхвърли ключовете си и извика:

— Ти ще караш моя. Хайде, влизай!

За да прогони евентуалните ми колебания, тя реши да ми покаже отблизо колко добре почистена е цевта на армейския й глок.

— Мърдай, говедо! — добави. — Не ме карай да натискам спусъка.

Това моментално възроди желанието ми да покарам малко.

Другите два пикапа изчезнаха в различни посоки още преди да се вмъкнем в кабината на жълтия форд. Веднага пролича, че жената не е придирчива нито към чистотата на работното си място, нито към качеството на храната. По пода се въргаляха смачкани бирени кутии и опаковки от вафли, а тя по всяка вероятност беше собственица на оплешивяващо куче, защото седалките бяха набити с миниатюрни сиви косъмчета. На арматурното табло, точно зад волана, беше монтиран малък видеомонитор — вероятно същият, чрез който ме беше наблюдавала в онзи скапан ван.

С дясната си ръка държеше насочения към мен пистолет, а с другата дръпна черната плетена качулка от главата си и разтърси русата си грива. Свидетелите на Ерик Танър бяха прави в твърденията си, че тази персона е в състояние да завърти не една и две мъжки глави. Беше малко над трийсет, с хладни сини очи, загоряла и съвсем леко набръчкана кожа, пълни устни и решителна брадичка. Беше много красива, макар че в хубостта й се долавяше нещо вулгарно. Решително не беше от типа момичета, които мама би се радвала да заведа у дома, но тате при всички случаи щеше да я оцени. Разбира се, ако не знае, че тя няма сърце и притежава черната душа на убиец.

Подчинявайки се вероятно на единствения закон, който зачиташе, тя механично си сложи предпазния колан, след което се обърна и изръмжа:

— Твоя не го слагай. Така ще утрепеш себе си, а не мен, ако случайно се опиташ да блъснеш някъде шибания камион. — Навря пистолета под носа ми и изкрещя: — Какво зяпаш бе, да те вземат мътните?! Хайде, потегляй!

Дадох газ, а тя махна с ръка към далечния край на паркинга. Седалката беше обща и тя предпазливо се сви в далечния й край, плътно до вратата.

— Ще караш бавно. Пак излез на магистрала петдесет и карай в обратна посока.

Помълчах малко, после рекох:

— Ти ме излъга.

— Аз непрекъснато лъжа — отвърна тя. — За какво точно става въпрос?

— Под седалката ми нямаше бомба.

— О, това ли… — Очите й пробягаха по околните алеи, но за нещастие всички ченгета бяха на конгрес в другия край на търговския център и наоколо беше спокойно. — Сега се чувстваш като тъп задник, нали? — внезапно се изкикоти мадамата. — И това ми било адвокат! Направих те на пълен будала, без малко да напълниш гащите!