Брайън Хейг - Убиецът на президента

После до слуха ми достигна свистене, последвано от тежък тътен. Миг по-късно се повтори. Фиууу… Бум! Този концерт ми беше познат: изстреляни бяха леки противотанкови снаряди, вероятно по посока на паркинга.

Разбрах какво е предприел Барнс, проумях гениалността на плана му. Димната завеса скриваше прехвърлянето на куфарите в друг автомобил, а противотанковите снаряди към паркинга имаха предназначението да усилят суматохата. Всички полицейски подразделения се подчиняват на девиза „Защитавам и служа“ , действайки точно в този ред. Първо пазят и защитават обществото, а после идва и останалото. Което в случая означаваше, че всички агенти на ФБР, които евентуално се намираха наоколо, разполагаха с изобилие от обекти за охрана — главно невинни членове на обществото, които трябваше да избегнат летящите снаряди.

Две яки ръце ме вдигнаха на крака. Те принадлежаха на същата грамада, която ме беше изхвърлила от седалката. Мъжът извади някакъв електронен уред във формата на къса палка, който плъзна по тялото ми. Вероятно не бях настроен на предавателна вълна — нещо, което можеше да се окаже както добро, така и лошо за мен. Онзи ме завъртя и ме блъсна по посока на търговския център. Разполагах с около три метра и три секунди, за да обсъдя възможностите, които се разкриваха пред мен.

Първата от тях беше рязко да се обърна, да изритам едрото копеле и да си плюя на петите. Както вече споменах, човекът зад мен беше истинска грамада от мускули. На моя страна обаче беше изненадата, а и фактът, че му дължах един шут в орехите. А и само няколко метра аванс ми бяха достатъчни, за да се стопя в мъглата, което означаваше само едно: копелдакът трябва да е голям късметлия, за да ми вкара някой куршум в гърба. До този момент денят ми вървеше зле, но човек никога не знае.

Възможност номер две: да си остана с тези хора, надявайки се, че мъничкият предавател не е останал в купчината, която повърнах. Надявайки се още, че те имат някаква страхотно важна причина да запазят живота ми; и накрая — надявайки се, че федералните ченгета най-сетне ще демонстрират някакво ниво на компетентност.

Първата възможност означаваше, че те по всяка вероятност ще избягат, но и аз ще отърва кожата. Втората възможност съдържаше прекалено много надежди за човек като мен, който току-що се беше заклел да забрави всякакъв оптимизъм.

В мъглата се мярнаха две неясни фигури, които тикаха метална количка с куфари по посока на товарния асансьор.

В същия миг разбрах, че са надхитрили федералните ченгета и ще се измъкнат. ФБР несъмнено ще тръгне да блокира изходите на горното ниво, докато екипът на Джейсън най-спокойно ще се спусне с асансьора и ще се възползва от многобройните пътища за отстъпление, които предлага долното.

После изведнъж останах без избор, вероятно защото се подчиних на някакъв благороден импулс или пък се бях забавил прекалено дълго. Силен удар в гърба ме изстреля към асансьорната кабина, а в обратна посока литнаха още пет артилерийски димки. После вратите се затвориха и поехме надолу.

В асансьора бяха трима. Никой не отвори уста. Всички дишахме тежко, всички бяхме потънали в собствените си мисли и страхове.

Използвах слизането, за да огледам новите си компаньони. Бяха облечени в обикновени дрехи — разбира се, ако бандитската премяна може да се приеме за всекидневно облекло. На главите си имаха черни маски, тъй че бях лишен от възможността да се насладя на гадните им мутри. Единственото, което виждах, бяха бездушните им очи, надничащи през тесните процепи.

Този вдясно от мен, който продължаваше да ми извива ръката, беше висок почти два метра и имаше адски широки рамене. От него се разнасяше миризма на гранясало или както е прието да се говори напоследък, човекът имаше проблеми с хигиената.

Този вляво, който беше опрял глока си в слепоочието ми, притежаваше женствена фигура — слаба, където трябва и закръглена, където трябва. С чифт големи ракети, разположени точно там, където трябва. Вероятно това беше дамата, която ме беше лашкала насам-натам с помощта на телефона си.

Третият член на компанията бе заел позиция пред контролния панел на асансьора. Беше висок колкото мен — някъде около метър и осемдесет, теглото му със сигурност гонеше стоте кила. Всичко това съвпадаше с данните в личното досие на Клайд Уизнър, с които бегло се запознах преди операцията.

На практика полът, физиката и моралният облик на тримата отговаряха със смайваща точност на хипотезата на Ерик Танър, според която става въпрос за престъпна група.