Брайън Хейг - Убиецът на президента

На всичкото отгоре гадният ван се оказа оборудван и с апаратура за проследяване, тъй като оная звънна и безцеремонно ми нареди:

— Сега карай право към детелината на магистрала петдесет и магистрала седем, дръж курс в лявото платно и влез в горното ниво на паркинга на търговския център. Дръж телефона на ухото си.

Веднага долових напрежението в гласа й и сърцето ми неволно ускори ритъм. Горното ниво на паркинга се намираше от другата страна на търговския център, на броени метри от мястото, на което се пресичаха четири основни магистрали, водещи на изток, запад, север и юг, всяка от тях оборудвана с предостатъчно възможности за излизане и влизане. Проблемът ставаше много сериозен. Барнс беше планирал нещата със стряскаща изобретателност.

Оставаше ми само да се надявам, че Джени и Рита знаят къде съм и си дават сметка, че това е идеалното място за получаване на стоката.

Насочих вана към северния край на горния паркинг и подкарах по тясна асфалтирана алея, която ме изведе на площадка с ширина около шейсет и дължина над триста метра.

— Отбий и спри вдясно, непосредствено до търговския център — заповяда ми мадамата.

Подчиних се.

— Сега дай още малко напред. Още малко. Още малко. Стоп!

Мисълта, че имаме голям проблем, пак ме блъсна в главата. Клетките за паркиране бяха запълнени от обичайния автомобилен коктейл — леки коли, джипове и ванове. По алеите между тях пълзяха още превозни средства, търсещи свободно място. От широките врати излизаха тълпи задоволени купувачи, помъкнали след себе си пълни колички и невръстни хлапета, а насреща им прииждаше още по-голямата тълпа на гладните, които бързаха да влязат вътре. И още нещо — макар и огромен като повечето търговски комплекси, този център не беше обособен като такъв, тоест имаше предостатъчно открити проходи, най-вече откъм пешеходните алеи и пасажите, също задръстени от народ.

Много невинни хора биха пострадали в случай, че именно тук се стигне до решението на нашия малък проблем. А ако приятелката на Джейсън се изнерви и задейства взривното устройство, ще се стигне до катастрофа. Много майки с невръстни дечица изобщо няма да разберат какво се е стоварило върху тях, да не говорим за горкия мен.

Всъщност вече престана да ми пука какво ще стане с мен. Свалих страничното стъкло, показах главата си и изкрещях:

— Бягайте, в тази кола има бомба! Бягайте далеч! Махайте се!

Хората започнаха да се обръщат и да зяпат откачалника, който им крещеше страшни неща, но почти никой не се вслуша в съветите ми. Секунда по-късно от навеса над входа на търговския център започнаха да хвърчат малки сиви цилиндри с големината на консервени кутии. Бяха най-малко дузина, падаха около вана и се търкаляха по асфалта.

Димни гранати, безпогрешно определих аз, но май бях единственият наоколо, който се усети.

След секунда кутиите започнаха да пукат, изпускайки гъсти струи дим, оцветени в червено, зелено и сиво. За нула време над паркинга се спусна непрогледна димна завеса. Колкото и да напрягах взор, виждах единствено опуленото си изражение в челното стъкло. После вратата рязко се отвори, една огромна лапа ме стисна за врата, измъкна ме от шофьорското място и ме запрати на асфалта със забележителна лекота. Разнесе се едно приглушено „дум“, което извести на света, че съм се приземил на задните си части.

Първата ми мисъл беше изненадата, че все още мога да мисля. Ванът остана цял, никаква бомба не избухна в утробата му. Втората ми мисъл беше, че Джени и Рита са поели нещата в свои ръце и димната завеса е тяхно дело.

Уви. Пак бях допуснал старата грешка, пак бях обзет от неоправдан оптимизъм. Когато вдигнах глава, над мен се извисяваше огромната фигура на мъж по джинси и тъмна фланелка. Понечих да кажа нещо, но ми попречи заостреният връх на един каубойски ботуш, който с неприятно за слуха свистене се стрелна към слънчевия ми сплит.

Издадох звука, който издава всеки спукан балон, претърколих се през глава и моментално повърнах салатата с риба тон, която бях хапнал в компанията на Рита и Джени. Претърколих се още веднъж, зинал отчаяно в търсенето на кислород, а в главата ми изплува една кратка молитва, насочена към Бога на безнадеждните каузи: Моля те, мили Боже, не позволявай на шибаната свещичка да изпадне заедно с останалата гадост!

Направих опит да вкарам някакъв въздух в дробовете си, направих опит и да се изправя, но някаква ръка ме бутна и аз паднах обратно на задника си. Между писъците на паникьосаната тълпа долових тежко дишане и глухия тътен на куфарите, хвърляни върху асфалта. Взривиха се нови димки, което доведе до усилено кашляне и плюене от моя страна. Гърлото ми протестираше срещу нетърпимото щипане и гадене.