Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Какво искаш да кажеш?

— Може би ще ми заповядат да карам към Белия дом, след което ще ме взривят.

— Аз… Ние сме предвидили и подобна възможност.

— Аха.

— Току-що бяха задействани всички подразделения, които отговарят за бариерите и другите препятствия по въпросния маршрут. Няма как да се промъкнеш дотам.

— Ще предам това на всяка цена — рекох.

— Направи го. Те трябва да знаят, че подобна възможност просто няма.

Но скъпата ми партньорка деликатно пропусна да спомене един друг, доста по-активен план за действие на ФБР — ако случайно се промъкна на две пресечки разстояние от Белия дом, някой от снайперистите на специалните части със сигурност ще получи заповед да вкара десетина куршума в шофьора на този ван.

— Джени?

— Какво?

— Ти на чия страна си?

— Въпросът ти е излишен.

— Извинявай. Аз… Какво да ти кажа. Денят ми не се развива по най-добрия начин.

— И аз съм имала по-добри дни — рече тя. — Помни, че не си сам, въпреки че може би ще се почувстваш сам.

— О, и ти ли имаш няколко пръчки тринитротолуол под задника?

Тя не обърна внимание на репликата ми и добави:

— Слушай, някой се опитва да влезе във връзка с мен, което означава, че Барнс може би те търси.

Телефонът в ръката ми утихна.

Изведнъж ми стана адски тъпо. Седях по гащи в гадния ван и усещах как ме обзема чувство на дълбоко унижение. Бях безпомощен, чувствах се пълен глупак… Направих опит да обмисля шансовете си. Само опит, защото такива нямах.

Телефонът иззвъня за пореден път. Натиснах копчето за включване и механично промърморих:

— Дръмънд.

— Защо не си чисто гол, задник? — пожела да узнае мадамата.

— О, я стига! — ядосах се аз. — Останал съм само по боксерки.

— Сваляй ги!

— Не!

— Не?! Хей, приятелче, не се бъзикай с мен!

— Майната ти!

— Ей сега ще натисна това малко копченце!

— Виж какво, момиче! — кипнах аз. — Уморен съм, ядосан съм, настроението ми е безкрайно гадно. Ако заради едни долни гащи си готова да тапицираш квартала с петдесет милиона в гарнитура с моите тленни останки, действай! Аз обаче съм твърдо решен да се появя пред Създателя с гащите си!

След тази декларация стиснах клепачи и затаих дъх, очаквайки да се превърна в пюре. Човек все някога трябва да тегли чертата.

— Много си лют, бе! — подхвърли мадамата след секунда, равна на век.

— Само съм ядосан — скромно отвърнах аз.

— Аха… Сега обаче предстои нещо, което не подлежи на никакви пазарлъци! Отвори жабката!

Подчиних се.

— Извади телефона, който е там, а твоя го изхвърли през прозореца! Мисля, че не се нуждаем от апаратура за проследяване.

Бръкнах в жабката, където действително имаше мобилен телефон. Той иззвъня в момента, в който изхвърлих моя през прозореца.

— Хич, ама хич не си и помисляй пак да звъниш на федералните! — изсъска мадамата. — Направиш ли го, със сигурност ще бъде последният ти разговор! Сега тръгвай към Рослин, като използваш пътя през Джорджтаун. Пак ще ти се обадя. Опиташ ли някоя глупост, ще те стържат от сградите наоколо.

Телефонът утихна.

Включих на скорост и потеглих, след което изведнъж скочих на спирачките. Мамка му! Откъде кучката знаеше, че съм по бельо? Огледах с максимално внимание колите наоколо, после повторих упражнението и с пешеходците по тротоара. Никой не ме зяпаше открито, но явно отнякъде ме наблюдаваха.

Изведнъж ми светна. Огледът на кабината свърши още преди да го бях започнал, тъй като миниатюрната камера се оказа закачена на сенника над кормилото и беше насочена право в мен. На някое друго скришно място трябваше да има и микрофон. Явно бяха видели и чули всичко.

Забих поглед в камерата, вдигнах лявата си ръка и им показах среден пръст.

За мой късмет жестът ми не беше последван от експлозия, а само от телефонен звън.

— Това ми напомни нещо, Дръмънд — рече мадамата. — Изхвърли и часовника си, ако обичаш!

По дяволите!

Но часът на яките задръствания встъпваше в правата си, а аз бях лишен от синята лампа. Това беше причината да стигна до Джорджтаун за цели двайсет минути, а още десет отидоха да пропълзя през задръстения участък на Ем Стрийт и да завия по Кий Бридж.

Докато гледах към стъклените кули на Рослин, изведнъж ми мина през ума, че извеждането ми от Вашингтон беше поредният мъдър ход на противника. Сигурен бях, че Джени и Рита са достигнали до същото заключение. Нашата двучасова подготовка беше преминала изцяло под знака на координацията и синхрона с полицията на Вашингтон — институция, която е свикнала да бъде командвана от федералните ченгета, но едновременно с това осъществява пълен контрол на всичко, което се случва в границите на областта. Докато във Вирджиния — на другия бряг на реката, цареше пълен бюрократичен хаос. Полицейските участъци покриваха отделни райони, враждуваха по между си, да не говорим за безнадеждно ниското ниво на координация с ФБР.