Брайън Хейг - Убиецът на президента

Както правилно беше отбелязала Рита Санчес, аз си давах ясна сметка, че повечето престъпници не се отличават с кой знае какви умствени способности. А в повечето случаи те са дразнещо тъпи. Една значителна част от трудовия си стаж бях прекарал да ги защитавам в съда и знаех много добре какво да очаквам от тях. На моменти съм бил смаян, втрещен и буквално разбит от идиотщините, които демонстрират. Въпросът как да пледират се решава на базата на предпоставката, че огромната част от тях са абсолютно невежи в правно отношение и изобщо не им пука как ще се развие съдебният процес.

Джейсън Барнс беше различен, независимо какво беше оформило или извратило характера му. Доколкото бяхме осведомени, той беше стигнал до изкуството на кражбите и убийствата като абсолютен девственик. Но въпреки това беше стигнал твърде далеч, твърде бързо. Макар че влизаха в категорията „престъпления от страст“, неговите действия нямаха нищо общо с издайническата привързаност, безпорядъка и немарливостта, характерни за по-голямата част от престъпниците. Той не беше допуснал нито една от обичайните за новаците грешки, не беше допуснал дори такива, каквито могат да се очакват само от опитни ветерани. Изправен срещу най-качествените институции за опазване на обществения ред на Съединените щати, а на практика и срещу най-добрите ченгета в света, той ги разиграваше както пожелае.

Невероятно.

Запитах се какво ли ще измъкне от ръкава си този път. Нямах дори най-бледа представа. Но ако твърдението на Джени е вярно и миналото на човека действително е хроника на бъдещето му, трябваше да очакваме нещо съвсем различно.

Много скоро щях да открия какво е то…

Поредното й обаждане дойде точно когато пресичах Кий Бридж.

— Карай право към „Севън Корнърс“!

— А ти върви право в ада! — отвърнах аз и й показах още един среден пръст, преценил, че продължава да ме наблюдава през камерата.

— Така ли? Май забравяш кой шофира по гащи, а под задника му тиктака една яка бомба!

Браво, съвсем навреме!

— Хей, хрумна ми една идея — извиках аз. — Предай се. Аз съм адвокат и може би ще успея да ти спася задника от електрическия стол!

— Ако не млъкнеш, пръв ще отпътуваш за ада! — изсъска тя и прекъсна връзката. Беше наистина ядосана. Явно трябваше да внимавам. Престъпниците са много чувствителни на тема електрически стол. А и в определени дни от месеца жените стават особено докачливи, но човек никога не знае кои точно са тези дни.

Обзет от тази сексистка мисъл, се усмихнах в камерата. Надявах се да оцени жеста и да разбере, че по принцип съм си пич.

Както и да е. Знаех как да стигна до „Севън Корнърс“, знаех, че е търговски център, знаех дори откъде идва името му. Намираше се в община Феърфакс, на два километра от Фолс Чърч, а през него минаваха седем важни пътни артерии. Беше типичен пример за безумно строителство, одобрено и платено от няколко банди идиоти, окупирали съответните съвети за градоустройство — един безнадежден лабиринт от търговски площи, второстепенни пътища и магистрали, издигащ се като замък на абсурда сред гъсто застроени предградия със стотици улички, из които никой не беше в състояние да се ориентира.

Пътищата за и от „Севън Корнърс“ бяха толкова много, че и цяла армия не би стигнала за блокирането им. Казано с две думи, беше идеалното място за размяна и аз бях убеден, че именно тук ще настъпи развръзката.

И тъй, натиснах газта и се понесох по рослинските коридори от стомана и бетон, напуснах магистралата през изход № 50 и се насочих към „Севън Корнърс“. Помислих си дали да не опитам да предупредя Джени, но бързо се отказах. Би било глупаво и безполезно. Толкова народ ме гледаше, слушаше и проследяваше с разни електронни джаджи, че се чувствах като участник в някое реалити шоу от сорта на „Биг Брадър“. Само дето моето трябваше да носи друго име, например: „Как да спасим собствения си задник.“ Двайсет минути по-късно бях обуздан от червената светлина на поредния светофар. Вдясно се виждаха някакви складове, а отпред и вляво се намираше големият паркинг на търговски център „Севън Корнърс“ — екстравагантна постройка на две нива във форма на издължен многоъгълник, която предлагаше почти петдесет хиляди квадратни метра търговска площ, върху която бе струпана най-добрата продукция на капитализма. Тук човек можеше да начеше всичките си красти, свързани с материалното, да откликне на всеки прахоснически импулс. Обичам Америка и това си е.