Брайън Хейг - Убиецът на президента

Направих бърз оглед на обстановката, но той не доведе до нищо. Паркингите наистина бяха два и наистина се намираха на пресечката между Тринайсета и Ел Стрийт. На входа на единия имаше табела с надпис „Частично зает“. Не знаех какво означава това, но със сигурност липсваше табела, на която да пише „За гаднярите — оттук“.

Изведнъж си представих как се забучвам някъде в трето ниво на погрешния паркинг, докато Джейсън и приятелите му изпадат в състояние на справедлив гняв и отиват да вдигнат във въздуха я Министерството на финансите, я някоя друга обществена сграда.

Според часовника ми оставаха по-малко от две минути. Шансовете ми бяха петдесет на петдесет. Телефонът ми звънна точно когато бях стигнал до средата на онази игра, дето й викат „тука има, тука няма“.

Вдигнах го до ухото си.

— Шибана работа, а? — рече женски глас. — Объркан ли си, Дръмънд?

Не познах кой се обажда, но гаднярският акцент и наглото началническо високомерие ми говореха много неща.

— Кой е?

— Млъквай и следвай инструкциите ми! Продължавай да караш.

Продължих да карам, притиснал телефона до ухото си. Чувах дишането й. Мамка му, рекох си. След което пак си напомних да не подценявам Джейсън Барнс. Двата покрити паркинга, които положително гъмжаха от агенти на ФБР, бързо останаха зад гърба ми. А включеният телефон ми пречеше да вляза във връзка с Джени и Рита, които сигурно вече бяха на ръба на инфаркта. Малко късно се досетих, че някой би трябвало да прояви съобразителност и да прибави към оборудването ми още един мобилен телефон.

— Завий наляво по Ем Стрийт — заповяда гласът.

Пред очите ми изплува табелата на Ем Стрийт, под която имаше знак за еднопосочна улица. Жената очевидно усети или предвиди колебанието ми, защото просъска:

— Влизай, без да ти пука!

Подчиних се. За щастие насрещен трафик нямаше, защото чудовището, в което седях, щеше да размаже всичко по пътя си.

Някъде към средата на пряката тя отново се обади:

— Завий надясно по алеята.

Завих. Алеята беше тясна и при всички случаи еднопосочна. В дъното й се виждаше задницата на сив товарен ван.

— Пътят ми е блокиран и не мога да мина — предупредих събеседницата си аз.

— Не думай! — иронизира ме тя. — Премести шибаните куфари във вана. Хайде, размърдай си задника!

Спрях на около метър от машината, която препречваше алеята, изскочих навън и внимателно се огледах. Ванът беше форд, модел „Иконолайн“, с напълно изолиран товарен отсек. Стъклата на задната му врата бяха матирани.

Зарязах мобилния телефон на седалката и започнах да разтоварвам куфарите. С известна изненада установих, че парите тежат, особено когато са много. За разлика от моите лични пари, които неизменно са леки и много бързо отлитат. Както и да е. Заради голямото тегло на куфарите бях принуден да ги пренасям един по един, което удължи процеса на прехвърляне, който ми отне някъде около три минути.

Отново се огледах и отново не видях никого. Наоколо нямаше жива душа. Но имах неприятното усещане, че съм наблюдаван.

Обзе ме чувство на облекчение, примесено — признавам — с известна доза разочарование. Май наистина се бях настроил подобаващо за тази лудория, напомпан догоре с добри намерения и адреналин. А сега — хоп и край. Всичко приключи. Бях убеден, че ролята ми ще бъде далеч по-драматична, може би дори сърцераздирателна. Оказа се обаче, че тя беше на път да свърши в момента, в който прехвърлих мангизите от единия автомобил в другия. Всъщност добрата Майка Съдба пак се беше усмихнала на юнака Шон Дръмънд. Не се стигна до най-лошия сценарий, не ме взеха за заложник, все още бях жив и по всичко личи — свободен да вървя накъдето ми видят очите.

Отидох да вдигна телефона от седалката и обявих:

— Свърших.

— Не си — рече дамата.

— Какво?!

— Не се ли сещаш, глупако? Скачай във вана и потегляй!

Е, лесна работа. Заобиколих каросерията и отворих шофьорската врата. Стартерният ключ беше на мястото си. Завъртях го, включих на скорост и потеглих. Тя се обади в момента, в който стигнах до края на алеята.

— Наляво, после още веднъж наляво, по Четиринайсета.

Покорно изпълних заповедта на дамата. Наляво и пак наляво.

Миг по-късно тя отново се обади:

— Хей, забравих да ти кажа нещо. Трябва да караш с безопасна скорост и старателно да заобикаляш евентуалните дупки. — В мембраната се разнесе веселото й кискане: — Нали помниш, че сме се готови с постановката за следващото убийство?