Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Последен шанс — усмихна ми се Рита. — Сигурен ли си, че искаш да пъхнеш главата си в устата на лъва?

Изобщо не бях сигурен. Телефонът иззвъня за втори път. Вдигнах го, прочистих гърлото си и рекох:

— Дръмънд.

— Събра ли мангизите ми? — попита същият дрезгав глас със същата простовата прямота.

— Петнайсет пълни куфара — отвърнах аз. — Но те още не са твои, приятелю.

— Употребявани и небелязани, нали, момче?

Хвърлих въпросителен поглед към Джени и тя кимна.

— Увериха ме, че парите са чисти и не подлежат на проследяване — отвърнах.

— Дано не са те преметнали — изръмжа онзи. — Щото иначе още някой ще предаде богу дух.

— Хей, те са федерални служители! — възмутих се аз. — Може да им се вярва!

— Добре де — засмя се онзи. — Какво караш?

— Голям син събърбан.

— Ясно. Сега слушай какво ще направиш. На ъгъла на Тринайсета и Ел Стрийт има закрит паркинг на няколко етажа. Слизаш на трето подземно ниво точно след петнайсет минути. Нито секунда по-късно. Чатна ли? Я повтори!

Повторих и той затвори.

Блъснах стола си и хукнах към вратата. Джени и Рита бързо ме настигнаха и затичаха от двете ми страни. Рита ме дари с поредната си сладка усмивка и рече:

— Далеч преди да си стигнал до тоя паркинг, ние ще сме разположили поне пет екипа там… Изобщо няма начин да се измъкнат.

Изскочихме навън, където ме чакаше тъмносиният събърбан с работещ двигател и отворена шофьорска врата. Багажникът и пространството на задните седалки бяха плътно запълнени с еднакви сиви куфари. Скочих зад волана и отделих една минута за запознаване с арматурното табло. Рита посочи едно малко копче, поставено редом със скоростния лост.

— Едно натискане е достатъчно, за да напомпаш мотора със съответната доза азотен окис — поясни тя.

— Ясно.

Джени хвана ръката ми и аз се обърнах да я погледна.

— С Рита ще бъдем в микробуса, от който ще се ръководи операцията — каза тя. — Ще се движим няколко пресечки след теб. — Наведе се, целуна ме по бузата и прошепна: — Имай ми доверие! Ще те измъкна, каквото и да ми струва!

— Ако не успееш, никога няма да ти простя.

Тя се засмя. Само че аз изобщо не се шегувах.

Затръшнах вратата и потеглих. Часовникът ми показваше 15:00, което означаваше, че часът на задръстванията още не беше настъпил. Но бяхме в града на държавните чиновници, които, като всички чиновници по света, гледаха да кръшнат от работа. Трафикът беше интензивен, но все още далеч от претоварването. Стъпих на газта и скоро се озовах на И–395, откъдето се прехвърлих на Четиринайсета улица, минах по моста над мътните води на Потомак и навлязох в централната част на града, където само след минута бях блокиран от червен светофар.

Натиснах клаксона. Това доведе до гневни погледи от страна на другите участници в движението, някои от които ми показаха среден пръст. По думите на Джон Ф. Кенеди Вашингтон бил град на южняшката непосредственост и северняшкия чар. Отново натиснах клаксона, но никой не се помръдна. Погледнах часовника си и реших, че зеленото на шибания светофар просто се е повредило. След това очите ми се сведоха към пода пред другата седалка и с удоволствие откриха полицейски буркан, поставен там от някой човек с акъл. Смъкнах страничното стъкло, лепнах го на покрива и огледах арматурното табло. В левия му долен край стърчеше металният палец на някакъв прекъсвач. Щракнах го и във въздуха се разнесе оглушителният вой на полицейска сирена. Колите пред мен изведнъж се събудиха и започнаха да се катерят по тротоара, за да ми направят място. Примъкнах се до челна позиция, огледах внимателно пресечката и в двете посоки, след което натиснах бутона за задействане на азотния окис. Тежката машина се изстреля през пресечката със скоростта на ракета.

Би трябвало да нося пелерина или по-скоро усмирителна риза. Изминах няколко преки в северна посока, завих надясно, после наляво и в крайна сметка се озовах на Тринайсета улица, движейки се посока на Ел Стрийт. Никой не ме следваше, никой не ме съпровождаше отпред или отстрани. Но ако можеше да се вярва на Рита, всеки втори минувач по тротоарите трябваше да е федерален агент, а всяка трета кола — претъпкана с ченгета, които, опасни и въоръжени до зъби, са изпълнени с решимост да защитят живота на искрено вашия.

Право пред себе си зърнах табелата, която обозначаваше Ел Стрийт. Протегнах ръка към прекъсвача на таблото и изключих сирената. Видях паркинга, а миг по-късно и още един паркинг, на отсрещния ъгъл. Хлъцнах от изненада и веднага разбрах, че това може да се превърне в сериозен проблем.