Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Клайд винаги е бил честен с мен.

— А онзи, големият?

— Ханк ли? Той е малко бавен. Всъщност глупав.

— Ето, точно това имам предвид. Ако ви арестуват, някой ще пропее. Винаги така става. Федералните ще ви затворят в различни килии, ще ви поизпотят, а после ще ви предложат шанс за оцеляване — на всеки един поотделно. Получава го първият, който пропее. Може би умникът, който планира всичко, а може би и тъпакът, за когото бъдещето се изчерпва в следващите две секунди.

Мерилу най-сетне се замисли. Вероятно искаше да прецени кой ще я накисне пръв — Ханк или Клайд.

— Мисълта за десет хиляди волта ток е гадна работа — не пропуснах момента аз. — При такова напрежение очите изскачат от орбитите, зъбите експлодират, косата започва да пуши. А някои хора нямат нерви да си представят всичко това, знаеш.

Въображението върши работа, но когато става въпрос за отвратителни неща, те трябва да се предлагат на малки порции. Продължавахме да се движим на запад по Глиб Роуд, а мадамата се успокои дотам, че отпусна пистолета в скута си. Вляво от пътя се появи голям квартал, застроен с тухлени къщи и ниски блокове с евтини апартаменти. Тя посочи отбивката и рече:

— Влез там. Ще направим няколко кръгчета.

— Добре.

Вече се досещах къде отиваме.

След една доста продължителна пауза Мерилу отново проговори:

— Добре, умнико. Да речем, че ме пипнат. Какво трябва да направя?

— Преди всичко да не се колебаеш. Като в онова телевизионно състезание, как му беше името? „Джепърди“. Алекс задава въпроса, а който пръв натисне звънеца, получава правото пръв да отговаря.

— Какъв първи изстрел?

— Не казах, че става въпрос за автоматичен откос, нали?

— Не.

— Е, тогава слушай: може би Ханк, може би Клайд, а може би и двамата ще пожелаят да сключат сделка. — Поклатих глава и добавих: — Няма да повярваш, ако ти кажа колко често се случва.

— Нали каза, че сделката се предлага на онзи, който пропее пръв?

— А не казах ли още, че някой трябва да бъде изпържен?

Тя кимна.

— Ето, това е проблемът. Прокурорът обяснява на ченгетата, че квотата покрива само един. Един, и точка. Който играе най-добре, той ще я попълни.

— Аха… И как става това?

— Ами зависи от едно нещо, на което му викат смекчаващи вината обстоятелства. Като например кой е бил физическият убиец на всички тези хора.

— Клайд и Ханк, разбира се! — отсече мадамата. — Аз оправих само двама. Може би трима.

— Кои трима? Жената на входната врата у Белнап?

— Аха — кимна тя.

Пръстите ми леко увеличиха натиска върху кормилото.

— Шофьорът на Белнап?

Ново кимане.

— А ти ли беше тази, която постави мината пред вратата на съдията на Файнбърг? — попитах.

— Не, беше работа на Клайд. Той е специалистът по бомбите и експлозивите. Не дава на никой друг да ги пипа. Аз само натиснах копчето, което разкъса дъртака на парчета.

— Това ли е всичко?

Тя се замисли за миг, а аз изпитах чувството, че се случва нещо абсолютно сюрреалистично.

— Може би има и още една жертва — промърмори, а в гласа й се долови несигурност.

— Може би?!

— Добре де — още една. Бабичката на Белнап. — Обърна се да ме погледне и сприхаво добави: — Ама Клайд и Ханк видяха сметката на поне десет души, а може би и повече!

Винаги е учудващо, да не казвам смайващо, когато човек установи, че убийците са пълни идиоти, които не изпитват никакво разкаяние от деянията си. В случая аз само поклатих глава.

— Какво? — втренчи се в мен тя. — Проблем ли имаш?

— Нямам, но ти ще имаш, Мерилу. Ще ти трябва нещо, което да предложиш на федералните. Я ми кажи колко тъп е тоя Ханк?

— Адски тъп! Цялата умствена работа падна върху Клайд и мен. Ние засякохме мишените, ние планирахме атаките срещу тях. — На лицето й се появи усмивка. — А кажеш ли на стария Ханк да си навре главата в говежди задник, той изобщо не са замисля, направо тръгва! Не съм виждала по-тъп човек от него!

— Това не е хубаво — поклатих глава аз.

— Какво не е хубаво? — Усмивката й изчезна.

— Трябва да разбереш, че законът е на страната на идиотите и им дава всички възможни предимства. Колкото по-тъпи са те, толкова по-малка става вината им. Това трябва да се компенсира с нещо.

— Аха. С какво?

— Може би като демонстрираш чувство на разкаяние. Като направиш нещо добро, което да бъде по-силно от лошото. Не забравяй, че трябва да изглеждаш малко по-добра от тях, нищо повече. Няма да е трудно, нали?

— Никак — кимна тя, замисли се малко, после добави: Например като те оставя жив, а? Натам ли биеш?