Брайън Хейг - Убиецът на президента

— А разстрелът на Джейсън?

— Несъмнено ще има следствие по въпроса. Но в пушилката и суматохата след взрива Джени не е била в състояние да осъществи ясно наблюдение. Момчетата от ООЗ вече дадоха показания за силно задимената обстановка. Командирът им заяви, че са избягнали същата грешка само защото са имали топлинни сензори. Джени просто е видяла лицето му в мъглата, което е било насочено към теб, или към нея. След което е натиснала спусъка.

— Обади се, ако ти трябват допълнителни показания в подкрепа на тази теза — подхвърлих й аз.

— Добре — кимна Рита и стана. — Хайде, ела. Ще те закарам.

Тръгнах след нея.

— За пръв път работя с Марголд — обади се след няколко крачки едрата жена. — Но трябва да ти призная, че много я бива. Стреля право в целта.

— Май не подбра точните думи, а? — направих гримаса аз.

— Вярно — засмя се тя.

Както можеше да се очаква, инцидентът не слезе от първите страници на вестниците през цялата следваща седмица. Мъртви бяха много достойни люде, като мнозина от тях трябваше да бъдат изпратени с церемониите, които заслужаваха. Градът, а и цялата страна бяха обзети от пристъпи на емоционалност, последвани от облекчение и прилив на нездраво любопитство.

В тази връзка Бюрото направи каквото трябва. Историята беше надробена на ситно, превръщайки се в истински миш-маш между доброто и злото. Макар че злото трудно можеше да бъде идентифицирано след всичките глаголи, местоимения и видоизменени факти, използвани за дегизировката му. Вярна е поговорката, според която познанието е сила. Особено когато се предлага селективно.

Съзнавам, че това издава известна доза цинизъм от моя страна, но наистина си имам причини.

По щастливо стечение на обстоятелствата моето име и роля в операцията останаха напълно неизвестни за обществеността. Когато подпишеш договор с ЦРУ — дори и временен, — получаваш гаранции за желязна анонимност. Нещо адски удобно за онези от нас, които дължат пари…

Както вероятно сте очаквали, Белият дом също даде своя принос. Негови представители направиха всичко по силите си историята да вони по-малко на изпражнения и повече на рози. Лично аз изпитах огромно удоволствие, когато зърнах физиономията на мисис Хупър в едно токшоу, май беше на „Фокс“. Болезнено сбърчила вежди, тя описваше терзанията на президента по повод непрекъснато нарастващия брой на труповете, огромната му мъка за тях, тъй като почти всички били хора от най-близкото му обкръжение — приятели и колеги. Описа с умилителни детайли как се обадил на семействата им, как поднесъл съболезнованията си и още купища подобни глупости. Адски вълнуващо, невероятно затрогващо. Но тая последната част може би наистина се бе случила.

А после, обзета от чувство на дълбоко откровение, госпожата се обърна към водещия и изтърси:

— Сутринта, в която убиха мисис Таунзенд, президентът ме извика в кабинета си. Никога не го бях виждала толкова вглъбен, толкова решителен, толкова силен като президент. Каза, че убийците трябва да бъдат спрени. Каза, че американският народ трябва да бъде защитен, независимо колко драстични ще са мерките, независимо колко самият той ще загуби в предизборната борба. Помоли да предам на ФБР нещо крайно необичайно — да организираме капан, в който да паднат убийците.

И прочие, и прочие.

Не съм сигурен, че цитирам точно думите й, но смисълът беше този. И звучеше по-добре от истината.

Не бях особено щастлив, когато рейтингът на президента скочи с десетина пункта и продължи да се покачва. Както вече споменах, не съм сред най-запалените му почитатели. От друга страна обаче, конкурентът му за Овалния кабинет изглеждаше още по-голям тъпанар, тъй че нещата горе-долу се балансираха.

Както и да е. Президентът не си направи труда да вдигне един телефон, за да ми благодари, а Рита така и не ме почерпи с пържолата, която обеща. Очевидно и двамата имат адски къса памет.

Може би трябва да добавя, че Филис ми даде една седмица отпуск — за умствено възстановяване, както се изрази. Точните й думи на раздяла бяха:

— Не го казвам в буквален смисъл, защото всъщност не искам да се връщаш точно в предишното си състояние. Разбираш ме, нали?

Разбрах я.

През по-голямата част от седмицата изобщо не напуснах апартамента си. Прочетох няколко скапани романа, купих си няколко чифта боксерки, реших (с компромиси) няколко кръстословици в „Таймс“, пусках мехурчета от балкона и се отегчих до смърт. Но най-много очаквах обаждането на Джени, което така и не дойде.