Брайън Хейг - Убиецът на президента

— Не, жълтият също беше там — поправих го аз. — Този, който шофирах лично.

Лари не обичаше да го поправят и сопнато промърмори:

— Това имах предвид.

— Казвайте това, което имате предвид — хладно го посъветвах аз. Тоя тип определено не ми харесваше.

— А имате ли представа къде беше останал черният пикап? — попита ме Боб. — Онзи, който е бил шофиран от Клайд Уизнър?

— Защо?

— Нека ние задаваме въпросите, ако нямате нищо против.

— Имам нещо против, Боб. Ако държите да отговарям на въпросите ви, вие също трябва да отговаряте на моите.

Боб се приведе напред.

— Не съм дошъл, за да задоволявам любопитството ви, майоре! Винаги можем да ви принудим да дадете показания!

— Как ще го постигнете, Боб?

— Моля?

— Аз не работя във вашето Бюро. Как ще ме принудите да дам показания?

— Имаме си начини! — отсече той. — А сега отговорете на въпроса!

Между другото, Боб също не ми харесваше.

Лари отново ме попита дали знам къде се беше изгубил черният пикап в промеждутъка от време между напускането на търговския център и завръщането на Клайд в къщата.

— В паметта ми се оформя едно голямо бяло петно, Лари — отвърнах аз.

Ролята на доброто ченге явно се беше паднала на Бил.

— Добре, Шон, няма проблеми — подхвърли изключително приятелски той. — Но по всичко личи, че част от парите липсват.

— По всичко личи? — втренчих се в него аз. — Липсват или не?

— Е, сега вече ме спипахте натясно — мазно се усмихна Бил. — Всъщност липсват…

— Колко, Бил?

Дойде времето на Боб, който очевидно внимаваше да не си изпусне реда.

— Не ви засяга — обяви той.

— Напротив — поклатих глава аз.

Лари изпита необходимост от изява и мрачно обяви:

— Не ми харесва поведението ви, Дръмънд. Отново ще ви напомня, че става въпрос за официално разследване.

Разбрал, че няма да припадна от ужас, той се извърна към Филис и добави:

— Моля ви, вразумете го.

— Това се опитвам да правя от първия ден на назначението му тук — сладко се усмихна тя. — Бих ви посъветвала да отговаряте на въпросите му. Понякога добре реагира на откровеността.

Лари, Боб и Бил изглеждаха доста объркани от откровението на шефката ми. Бях готов да се обзаложа, че колеха и бесеха в Бюрото и не бяха свикнали на непокорство от страна на служителите му. По всяка вероятност те предлагаха своите чинни отговори още преди Лари, Боб и Бил да са задали въпросите си. Но аз реших, че трябва да съм пълен идиот, за да им отговарям, преди да съм разбрал за какво става въпрос.

Отново дойде ред на Бил.

— Липсват около дванайсет милиона — съобщи той.

— Около?

Той се усмихна.

— Дванайсет и половина, за да бъдем точни.

— Точността е хубаво нещо, Бил — похвалих го аз. — И в тази връзка искам да ви попитам, какво щеше да стане, ако се бяхте представили като служители от „Вътрешно разследване“ или каквито сте там, а аз бях демонстрирал недоверие към вас още от самото начало? Какво щеше да се получи, ако ме бяхте информирали, че става въпрос за официален разпит, а не за дружески разговор? Май нищо съществено, нали, Бил?

— Съветвам ви да се въздържате от саркастични забележки, Дръмънд — рече Боб.

— Не може — обади се Филис. — При него това е като синдрома на Турет и сарказмът тече като пълноводна река.

Дарих я с една усмивка, на която тя отвърна. Тази жена наистина ми харесваше. А и тя очевидно започваше да ми свиква.

Боб и Лари явно решиха, че Бил има най-големи шансове с мен, и му предоставиха инициативата. Честно казано, и него не го харесвах. Беше от онези мазни типове, дето винаги се изплъзват.

— Помогнете ни да открием как се изчезнали тези пари — започна той. — Казахте, че са били натоварени в пикапа на Клайд Уизнър преди потеглянето му от търговския център. Между разговора ни с агент Санчес и сегашната ни дискусия успяхме да установим приблизителното време, за което всеки от пикалите е стигнал до къщата. Вие сте били в един автомобил с Мерилу Джонсън и сте се появили там десет-дванайсет минути след Ханк Мърсър, нали така?

Бил млъкна в очакване на потвърждение, но аз само го гледах и мълчах.

— Със сигурност знаем, че Клайд Уизнър е пристигнал минимум трийсет минути по-късно — принуди се да допълни той. — Какво точно си говорихте с Мерилу Джонсън за времето от близо четирийсет и пет минути, през което сте били насаме?

Търпението ми започна да се изчерпва.

— Ще ти кажа, Бил — кимнах аз. — Говорехме главно по въпроса къде да преведат моя дял.