Херман Хесе - Степния вълк

Един автомобил дойде и веднага падна, шосето беше барикадирано. Някакъв останал жив човек — пълен, червендалест — жестикулираше диво до развалините, гледаше опулено нагоре и надолу, забеляза нашето прикритие, с рев се затича и четири пъти стреля срещу нас с револвера си.

— Махайте се или сега ще стрелям! — изкрещя Густав.

Мъжът се прицели в него и стреля още веднъж. Тогава ние го повалихме с два изстрела.

Приближиха се още две коли, на които също им видяхме сметката. После шосето остана тихо и празно, изглежда вестта, че тук застрашава опасност, се бе разпространила. Имахме време да наблюдаваме красивия изглед. Отвъд езерото, в долината, бе разположен малък град, оттам се издигаше дим и скоро видяхме как огънят се пренася от покрив на покрив. Чу се и стрелба. Дора заплака, аз погалих мокрите й бузи.

— Трябва ли всички да умрем? — попита тя.

Никой не й отговори. Междувременно долу се зададе някакъв пешеходец, видя разбитите автомобили, почна да тършува из тях, превит се мушна в един, извади пъстър чадър, кожена дамска чанта, бутилка вино, седна спокойно на зида, пиеше от шишето и ядеше нещо от чантата, завито в станиол, изпи шишето до капка, продължи пътя си доволен, стиснал чадъра под мишница.

Когато той спокойно се оттегли, аз казах на Густав:

— Ти би ли могъл да стреляш по това мило момче и да му пробиеш главата? Бог ми е свидетел, аз не мога.

— Пък и не се изисква — проръмжа моят приятел. Но явно и той бе изпитал неприятно чувство. Едва бяхме видели един човек, който още се държеше безгрижно, спокойно и детински, още живееше с чувството за невинност и ето че цялото наше толкова похвално и необходимо действие изведнъж ни се видя тъпо и противно. По дяволите всичката тази кръв! Ние се срамувахме. Но навярно по време на война понякога дори и генерали са изпитвали такова чувство.

— Ние не бива да оставаме тука по-дълго — жаловито каза Дора, — трябва да слезем, сигурно ще намерим в колите нещо за ядене. Ама не сте ли гладни? Ех, вие, болшевики!

Долу, в горящия град, започнаха да бият камбаните — възбудено и страховито. Приготвихме се да слезем. Когато помагах на Дора да се прехвърли през парапета, целунах коляното й. Тя се разсмя звучно. Но тогава подпорите поддадоха и ние двамата стремително полетяхме в пустотата.

Отново се намерих в кръглия коридор, оживен от ловното приключение. А навред, по всички безбройни врати мамеха надписи.

Редицата от надписи продължаваше безкрайно. Един от тях звучеше:

Видя ми се, че това заслужава внимание и влязох в тази врата.

Попаднах в здрачно тихо помещение, там един човек седеше без стол, на пода, по източен маниер, пред себе си той имаше нещо като голяма шахматна дъска. В първия момент ми се видя, че това е приятелят ми Пабло, или поне, че мъжът носи пъстра копринена дреха, подобна на неговата и има същите тъмни блестящи очи.

— Пабло, вие ли сте? — попитах аз.

— Аз съм Никой — обясни той вежливо. — Ние тук не носим никакви имена, тук не сме никакви личности. Аз съм един играч на шах. Искате ли да ви преподам урок за изграждането на личността?

— Да, моля.

— Тогава бъдете любезен и ми дайте на разположение няколко десетки от вашите фигури.

— Моите фигури?

— Фигурите, на които видяхте да се разпада вашата така наречена личност. Без фигури аз, разбира се, не мога да играя.

Той ми поднесе едно огледало, в което отново видях как единството на моята личност се разпада на много „аз“, тяхното число изглеждаше нараснало още повече. Сега обаче фигурите бяха съвсем малки, с размери за обикновен шах и играчът с тихи сигурни движения взе няколко десетки от тях и ги сложи редом с шахматната дъска на пода. При това говореше монотонно, като човек, който повтаря често държана реч или лекция.