Херман Хесе - Степния вълк

Най-хубавото от всичко беше, че до мене изведнъж се появи моят другар от училище Густав — когото не бях виждал от десетилетия, — някога най-буйният, най-силният и най-жаден за живот от приятелите ми в ранното детство. Сърцето ми се разведри, когато го видях срещу мене отново да ми смига със светлосивите си очи. Той ми кимна и аз веднага го последвах с радост.

— Господи, Густав — извиках аз щастлив, — най-после да те видя отново. Какъв си станал?

Той се засмя малко ядосан, също както в детството.

— Говедо, веднага ли трябва да почнеш да разпитваш и бъбриш? Станал съм професор по богословие, сега вече знаеш. Но в момента, за щастие, не се занимавам с теология, момче, а с война. Е, хайде, ела!

Той простреля шофьора на един малък камион, който тъкмо идваше към нас с бучене, скочи пъргаво като маймуна в колата, спря я и ми нареди да се кача, после подкарахме дяволски бързо, провирайки се между куршумите и обърнатите коли, за да излезем извън града и предградието.

— Ти на страната на фабрикантите ли стоиш? — попитах аз моя приятел.

— А, това е въпрос на вкус, после вън от града ще го обмислим. Но не, чакай, аз съм по-склонен ние да изберем другата партия, макар естествено, общо взето, това да е напълно безразлично. Аз съм теолог, а моят праотец Лутер на времето е помагал на князете и богатите срещу селяните, сега ние трябва малко да поправим това. Ама че лоша кола, да се надяваме, че ще издържи още няколко километра!

С бързината на вятъра — бесен, син, небесен — ние трещяхме с колата през зелена спокойна местност, минахме много мили през една голяма равнина и после бавно се заизкачвахме по грамадна планина. Тук спряхме на някакво право блестящо шосе, което водеше нагоре между стръмна скална стена и нисък защитен зид, в много остри завои, високо над синеещо се в далечината езеро.

— Красива местност! — казах аз.

— Много хубава! Можем да наречем шосето „Път на осите“, тука ще има да трещят различни оси, Хари, внимавай само.

Край пътя растеше висока пиния и горе в короната й ние видяхме направено от дъски нещо като колиба, наблюдателница и заслон за засада при лов. Густав високо се засмя, смигна ми хитро със сините си очи и ние двамата бързо слязохме от колата и се покатерихме нагоре по стъблото, задъхани се скрихме в наблюдателницата, която много ни хареса. Там намерихме пушки, пистолети, сандъци с патрони. И едва се бяхме малко поразхладили и нагласили за засада, и от най-близкия завой вече се чуваше прихрипнало и властно клаксонът на голяма луксозна кола, която с бръмчене идеше насам с висока скорост по блестящото планинско шосе. Ние вече държахме пушките в ръце. Беше страшно напрегнато.

— Прицели се в шофьора! — заповяда Густав бързо. Тежката кола тъкмо минаваше стремително под дървото и аз вече се прицелих, натиснах спусъка, стрелях в синята шапка на водача. Мъжът падна, колата отмина с шум, удари се в стената, върна се обратно, тежка и бучаща като голяма дебела земна пчела, тя се блъсна в ниския зид, преобърна се и с кратък слаб трясък се преметна в пропастта.

— Готово! — засмя се Густав. — Следващата вземам аз. И отново бързо се приближаваше кола, свити в нея седяха трима или четирима пътници; от главата на някаква жена се развяваше краят на шал, неизменно плуваше хоризонтално във въздуха един светлосин воал, това всъщност събуди у мене съжаление — кой знае дали под него не се усмихваше най-красивото женско лице. Господи, щом ние вече играем на разбойници, то навярно би било по-правилно и по-хубаво да следваме големите образци и да не разпростираме нашето почтено желание да убиваме върху хубавите дами. Густав обаче вече беше стрелял. Шофьорът трепна, сви се, колата подскочи високо към отвесната скала, с трясък падна назад отново на пътя, колелата стърчаха нагоре. Ние чакахме, нищо не се движеше — уловени като в капан, хората безшумно лежаха под собствената си кола, която продължаваше да бучи и хъхри, а колелата й забавно се въртяха във въздуха. Внезапно се раздаде страшен гръм и тя цялата бе обхваната от пламъци.

— Форд беше — каза Густав. — Трябва да слезем и да освободим пътя.

Ние слязохме и огледахме горящата купчина. Много бързо беше изгоряла, междувременно бяхме направили от жилави клони лостове, с които повдигнахме колата, изтласкахме я и я прехвърлихме през оградния зид на шосето в пропастта, където дълго пукаше сред храстите. При обръщането на колата двама от мъртвите паднаха, сега лежаха на пътя, дрехите им бяха отчасти изгорели. Палтото на единия беше сравнително запазено, претърсих джобовете му дали ще открием кой е бил. Подаде се кожен портфейл, вътре имаше визитни картички. Взех една от тях и на нея прочетох думите: „Тат твам аси 11 11 Тат твам аси (санскр.) — Това си ти. .“