Херман Хесе - Степния вълк

— Много смешно! — каза Густав. — Всъщност обаче няма никакво значение как се казват хората, които убиваме. Те са клети нещастници като нас, имената нямат значение. Този свят трябва да загине и ние заедно с него. Да го потопиш за десет минути във вода би било най-безболезнената развръзка, залавяй се за работа.

Хвърлихме мъртвите след колата. Насам вече идеше, давайки сигнали, нов автомобил. По него ние стреляхме направо от шосето. Автомобилът започна да се върти бясно като пиян, придвижи се малко напред, после се повали и остана така, моторът се задъхваше. В колата тихо седеше някакъв пътник, едно хубаво младо момиче обаче излезе от нея невредимо, макар бледо и силно разтреперано. Ние го поздравихме приветливо и му предложихме услугите си. То беше премного изплашено, не можеше да говори и известно време ни гледаше втренчено като обезумяло.

— Я първо да видим стария господин — каза Густав и се обърна към пътника, който все още бе отпуснат на седалката зад мъртвия шофьор. Беше някакъв господин с къси сиви коси; бе отворил светлосивите си умни очи, но изглеждаше тежко ранен, най-малкото се виждаше, че от устата му тече кръв, а и шията си държеше страшно изкривено и вдървено.

— Разрешете, уважаеми господине, да ви се представя, моето име е Густав. Ние си позволихме да застреляме вашия шофьор. Смеем ли да попитаме с кого имаме честта?

Старият погледна хладно и тъжно с малките си сиви очи.

— Аз съм главният прокурор Лоеринг — каза той бавно. — Вие не убихте само бедния ми шофьор, а и мене; усещам, че идва краят. Защо стреляхте по нас?

— Заради прекомерно бързото ви каране.

— Ние пътувахме с нормална скорост.

— Това, което вчера беше нормално, днес вече не е, господин главен прокурор. Днес сме на мнение, че всяка скорост, с която би могъл да пътува един автомобил, е твърде голяма. Сега ние унищожаваме автомобилите, всички, и другите машини също.

— И вашите пушки ли?

— И на тях трябва да им дойде редът, в случай, че още намерим време за това. Вероятно утре или вдругиден с всички ни ще бъде свършено. Вие знаете, нали, че нашата земя беше ужасно пренаселена. Е, сега ще се даде простор.

— По всеки човек ли стреляте, без избор?

— Естествено. За някои, без съмнение, трябва да се съжалява. Например за младата хубава дама би ми станало жал. Дъщеря ли ви е?

— Не, тя е моята стенографка.

— Толкова по-добре. А сега, моля, излезте от колата или се оставете да ви извадим, защото машината ще бъде унищожена.

— Предпочитам да ме унищожите заедно с нея.

— Както желаете. Позволете ми още един въпрос! Вие сте прокурор. Винаги ми е било непонятно как един човек може да бъде прокурор. Вие живеете от това, че други хора, предимно клети нещастници, биват обвинени, осъждани и наказвани. Нали?

— Така е. Аз изпълнявам дълга си. Това ми беше служебно задължение. Също както службата на палача е да убива осъдените от мене. Та нали сам вие сте поели същата служба — убивате?

— Правилно. Само че ние не убиваме по дълг, а за удоволствие, или по-скоро за неудоволствие, поради отчаяние от света. Затова убиването ни доставя известно удоволствие. Никога ли не ви е правило удоволствие да убивате?

— Вие ми досаждате. Имайте добрината да свършите работата си докрай. Ако понятието за дълг ви е непознато…

Той замълча и сви устни, сякаш искаше да се изплюе. Но от устата му излезе само мъничко кръв, която полепна по брадата.

— Почакайте — каза Густав вежливо, — понятието за дълг всеки случай не го знам, вече не. По-рано служебно се занимавах с него. Бях професор по богословие. Освен това бях войник и участвах във войната. Това, което на мен ми изглеждаше дълг и което авторитетните и висшестоящите органи някога ми заповядваха, съвсем не беше добро, от началото до край, всякога би ми било по-приятно да върша точно обратното. Но макар вече да не познавам понятието за дълг, то все пак познавам вината, може би те двете означават едно и също. Щом и аз съм от майка роден, то съм виновен, осъден съм да живея, длъжен съм да принадлежа към една държава, да бъда войник, да убивам, да плащам данъци за въоръжаване. И сега, в този момент, вината на живота отново, както някога по време на войната, ме доведе до това да трябва да убивам. Но този път не убивам с отвращение, аз се покорявам на дълга, нямам нищо против този тъп, задръстен свят да бъде разбит, аз на драго сърце помагам в това и на драго сърце сам ще загина с него.

Прокурорът силно се напрегна, за да ми се усмихне леко със слепнати от кръв устни. Не му се удаде блестящо, но все пак пролича доброто намерение.