Херман Хесе - Степния вълк

Със смях и леки забавни ласки той ме обърна така, че аз застанах срещу огромното стенно огледало. В него видях себе си.

Видях за един бързолетен миг познатия ми Хари, само че необикновено добре настроен, с ведро, усмихнато лице. Но едва го бях познал, образът се разпадна, от него се отдели втора фигура, после трета, десета, двадесета и цялото огромно огледало беше изпълнено само от Хари или откъси от Хари, безброй ликове на Хари, всеки от които съзирах и познавах само за светкавичен миг. Няколко от многото образи на Хари бяха стари колкото мене, имаше неколцина по-стари, други — прастари, а трети — съвсем млади, юношески, момчешки, ученически, хлапашки, детски. Образи на Хари на петдесет и на двадесет години тичаха и се премятаха един през друг, тридесетгодишни и петдесетгодишни, сериозни и радостни, достойни и комични, добре облечени и окъсани, а също и съвсем голи, без коси и с дълги къдри — всички те бях аз и всеки мълниеносно съзирах и познавах, после той изчезваше, образите се разбягваха на всички страни — наляво и надясно, в огледалната дълбочина и вън от нея. Един млад и елегантен момък, усмихнат, скочи срещу Пабло, прегърна го и избяга заедно с него. А друг, който особено много ми харесваше — хубав очарователен младеж на шестнадесет или седемнадесет години, — тичаше като светкавица по коридора, жадно четеше надписите по всички врати, аз тичах след него, той се спря пред една врата, а на нея прочетох надписа:

Като скочи с главата напред, милото момче бързо се мушна през дупката и изчезна зад вратата.

И Пабло беше изчезнал, и огледалото изглежда бе изчезнало, а с него и всичките безбройни фигури на Хари. Аз долових, че сега съм оставен на себе си и на театъра и любопитно пристъпвах от врата към врата, на всяка прочитах по един надпис, една съблазън, едно обещание.

Надписът:

ме привлече, аз отворих тясната врата и влязох.

И там ме грабна един шумен и възбуден свят. По улиците фучаха автомобили, отчасти бронирани, и гонеха пешеходците, премазваха ги на каша, притискаха ги смъртно към зидовете на къщите. Аз веднага схванах — това беше борбата между хора и машини, която дълго се подготвяше, дълго се очакваше, дълго вдъхваше страх и най-после бе избухнала. Наоколо навред лежаха мъртви и ранени, също преобърнати, разбити, полуобгорели автомобили; над този отвратителен хаос кръжаха самолети, от много покриви и прозорци се стреляше по тях с пушки и автоматични оръжия. По всички стени диви, чудесно разпалващи плакати с огромни букви, които горяха като факли, призоваваха нацията най-после заради хората да се възправи срещу машините, най-после да унищожи дебелите, хубаво облечени, парфюмирани богаташи, които с помощта на машините, изстискват силите на другите, и то заедно с техните големи, кашлящи, зло ръмжащи, дяволски шумни автомобили най-после да подпали фабриките и малко да разчисти опетнената земя, да я обезлюди, за да може отново да расте трева, отново в запрашения циментов свят да се появи нещо като гора, поляна, ливада, поток и тресавище. А пък други плакати, нарисувани чудесно, прекрасно стилизирани в нежни, не така детински цветове, съчинени необикновено мъдро и остроумно — в противовес, вълнуващо предупреждаваха всички собственици и всички благоразумни от заплашващия хаос на анархията — описваха наистина прочувствено благодатността на реда, на труда, на собствеността, културата, правото, възхваляваха машините като върховно и последно откритие на хората, с чиято помощ те щели да станат богове. Замислен и удивен аз четях плакатите, червените и зелените, и тяхната пламенна словоохотливост, настойчивата им логика ми влияеха приказно, те имаха право и, дълбоко убеден, аз стоях ту пред един, ту пред друг, но все пак забележимо смутен от сравнително честата стрелба наоколо ми. Е, главното дело бе ясно — това беше война, една бурна, расова и крайно симпатична война, при която не се биеха за кайзер, република, граници на страната, за знамена и цветове и други подобни — повече декоративни и театрални неща, всъщност за дрипи, — но в нея всеки, комуто не достига въздух и животът вече съвсем не му харесва, дава съкрушителен израз на досадата си и се стреми да проправи път към всеобщото разрушение на тенекиения цивилизован свят. Аз виждах как в очите на всички се смее толкова ясна и искрена жажда за разрушаване и убийство, и в мен самия тези диви червени цветове цъфтяха едри и пищни и се смееха не по-малко. Радостен се присъединих към борбата.