Херман Хесе - Степния вълк

Странно, всичко ми се видя така приказно и едновременно толкова дълбоко познато, че изтръпнах — тук ме облъхна дъхът на моята младост, атмосферата от времето, когато бях юноша, младеж и в сърцето ми затече тогавашната кръв. Това, което току-що правех, мислех и сам представлявах, се свлече зад мене — отново бях млад. Допреди час, допреди няколко мига вярвах, че много добре зная какво е любов, копнеж, какво е жажда, но това бяха любовта и копнежът на един стар човек. Сега отново бях млад и това, което чувствах в себе си, този разпален огнен поток, този властно привличащ копнеж, тази отприщена страст, също като вятър, който топи снеговете през март, бяха млади, нови и истински. Ох, как отново горяха забравени огньове; как прииждаха и тайнствено звучаха тоновете от някога; как разцъфваше и искреше кръвта; как викаше и пееше душата! Аз бях момче на петнадесет или шестнадесет години, главата ми беше пълна с латински, гръцки и с красиви стихове, а мислите ми — проникнати от стремеж и честолюбие, фантазиите ми — от мечти за изкуството, но много по-дълбок, по-силен и по-страшен от целия този лумнал огън в мене гореше и трептеше огънят на любовта, гладът на пола, изтощаващото предчувствие за насладата.

Стоях на един скалист хълм над моя малък роден град; усещах дъха на топлия вятър и първите теменуги; откъм градчето блестяха реката и прозорците на родната ми къща; всичко това изглеждаше, кънтеше и ухаеше така пълнозвучно, така ново и творчески опиянено, сияеше с такива наситени багри и се носеше с пролетния вятър толкова свръхземно и прояснено, както някога, в най-пълните поетични часове на първата си младост бях виждал света. Стоях на хълма, вятърът играеше с дългите ми коси; с блуждаеща ръка, унесен в мечтателен любовен копнеж, аз откъснах от едва раззеленения храст една млада полуразтворена листна пъпка, подържах я пред очите си, помирисах я (и още с този дъх отново ме обжари споменът за всичко тогавашно), после на игра поставих малката зелена пъпчица между устните си, които все още не бяха целували момиче, и взех да я дъвча. И с нейния тръпчив ароматно-горчив вкус изведнъж съвсем точно съзнах какво преживявам, всичко се бе върнало отново. Повторно преживявах един час от последните ми юношески години, един неделен следобед в ранна пролет — деня, в който при моята самотна разходка срещнах Роза Крайслер, поздравих я свенливо и се влюбих до зашеметяване в нея.

Тогава в тревожно очакване гледах хубавото момиче, което само и замечтано се изкачваше нагоре по хълма към мене и още не ме виждаше. Чаках, гледах косите й, сплетени на дебели плитки, но от двете страни на лицето й имаше свободни кичури, с които вятърът играеше и ги развяваше. Видях, за пръв път в живота си, колко красиво бе това момиче; колко красива и мечтателна е тази игра на вятъра в нежните му коси; как красиво и събуждаща копнеж тънката синя рокля се дипли върху младото тяло. И също както с горчиво-ароматния вкус на сдъвканата пъпка бях пронизан от цялата плахо-сладостна нега и страха на пролетта, така и съглеждайки момичето, ме обзе цялото смъртно предчувствие на любовта — предчувствието за жената, потресният предусет за огромните възможности и обещания, за безименни удоволствия, за невъобразими заблуди, страхове и мъки, за най-съкровеното освобождаване и най-дълбоката вина. О, как този горчив пролетен вкус пареше на езика ми! О, как игриво вятърът развяваше свободните коси край нейните румени бузи! После тя дойде близо до мене, съзря ме и ме позна. В един миг леко поруменя и погледна встрани. Тогава аз я поздравих, сваляйки юношеската си шапка, и Роза веднага спокойно ме поздрави, едва усмихната и малко по дамски, с вдигнато лице, продължи да върви бавно, уверена и с чувство на превъзходство, сподирена от хиляди любовни желания, изисквания и възхвали, които аз й изпращах.

Така беше някога, в един неделен ден преди тридесет и пет години, и в този миг се бе върнало всичко тогавашно: хълмът и градът, мартенският вятър и дъхът на разтворени пъпки, Роза и нейната кестенява коса, прииждащият копнеж и сладостният задушаващ страх. Всичко беше като в миналото и ми се струваше, че в живота си никога вече не съм обичал така, както обичах тогава Роза. Този път обаче ми беше дадено да го преживея по-различно, отколкото навремето. Аз забелязах нейното изчервяване, когато тя ме позна, видях стремежа й да прикрие това заруменяване и знаех веднага, че тя ме харесва, че и за нея тази среща значи същото, каквото и за мене. И вместо отново да снема шапка и да стоя тържествено със свалена шапка, докато тя отмине, този път, въпреки страха и стеснението си аз постъпих така, както ми нашепваше моята кръв. И извиках: „Роза, слава Богу, че ти дойде, ти — красиво, красиво момиче! Аз толкова те обичам!“ Това, което казах в този миг, може би не бе най-остроумното, но тук не беше потребен ум и то стигаше. Роза не придаде на лицето си женствен израз и не продължи да върви — тя се спря, погледна ме и още по-зачервена отпреди каза: „Добър ден, Хари, наистина ли ме обичаш?“ При това на едрото лице нейните кафяви очи пламнаха и аз долових: целият ми минал живот и цялата тая любов бяха погрешни, объркани и глупаво нещастни от мига, в който през оня неделен ден оставих Роза да си иде. Но сега грешката беше поправена, всичко бе друго, всичко бе добре.