Херман Хесе - Степния вълк

Ние си подадохме ръце и ръка за ръка бавно продължихме да вървим неизразимо щастливи, много свенливи. Не знаехме какво да си кажем и какво да правим; от смущение започнахме да вървим по-бързо и да тичаме, докато останахме без дъх и трябваше да спрем, но не пускахме ръцете си. Ние и двамата бяхме още деца и не знаехме как да се отнесем един към друг. В оня неделен ден не стигнахме дори до първа целувка, но бяхме неизмеримо щастливи. Стояхме задъхани, седнахме на тревата и аз погалих ръката й, а с другата си ръка тя плахо докосна косата ми, после отново станахме и се опитахме да се премерим кой от нас е по-висок — собствено аз бях с един пръст по-висок, обаче не го признавах, а установих, че сме съвсем еднакви на ръст и че добрият Бог ни е отредил един за друг, и по-късно ние ще се оженим. Тогава Роза каза, че усеща аромат на теменужки. Коленичихме в ниската пролетна трева, затърсихме, намерихме няколко теменужки с къси стъбълца и всеки подари на другия своите. А когато се захлади и лъчите на слънцето вече падаха косо над скалата, Роза каза, че трябва да се прибира, и двамата се натъжихме много, защото аз не се осмелявах да я придружа, но ние вече имахме своя тайна и това беше най-прекрасното, което притежавахме. Аз останах горе сред скалите, миришех теменужките на Роза, легнах на земята при една урва, с лице към пропастта, и гледах надолу към града, следях как нейната мила малка фигурка се появи съвсем долу, мина покрай кладенеца и по моста. И сега знаех, че тя е вече в бащината си къща и там броди из стаите, а аз лежах тук горе, далече от нея, но между мене и Роза се обтягаше лента, протичаше поток, носеше се една тайна.

През цялата тази пролет ние се виждахме отново тук и там, при скалите, край градинските огради, и когато люлякът започна да цъфти, за пръв път плахо се целунахме. Малко беше това, което ние, деца, можехме да си дадем един на друг, и нашата целувка беше още без жар и без пълнота, и свободната къдрица до ухото на Роза аз се осмелявах само леко да докосна. Но всичко беше наше — цялата любов и радост, на която бяхме способни; и с всеки свенлив досег, с всяка незряла любовна дума, с всяко плахо очакване на единия или другия познавахме ново щастие, изкачвахме едно малко стъпало нагоре по стълбата на любовта.

Така, започвайки с Роза и теменужките, аз преживях отново целия си любовен живот под по-щастливи звезди. Роза се загуби и се появи Ирмгард и слънцето стана по-жарко, звездите по-опиянени, но нито Роза, нито Ирмгард бяха мои. Стъпало по стъпало аз трябваше да се изкачвам, много да преживея, много да науча и отново да загубя както Ирмгард, така и Ана. Всяка девойка, която бях обичал някога в младостта си, обичах отново, но на всяка можех да вдъхна любов, на всяка да дам нещо и сам да бъда дарен от нея. Желания, мечти, възможности, съществували някога единствено в моето въображение, сега бяха действителност и живееха. О, вие, всички красиви цветя, Ида и Лоре, всички вие, които някога бях обичал едно лято, един месец или един ден!

Проумях, че сега аз бях хубавият пламенен младеж, когото преди видях така усърдно да тича към дверите на любовта; че сега изживявах отново и оставях да расте тази част от мене, тази само на една десета, на една хилядна осъществена част от природата и живота ми, неутежнена от други фигури на моето „аз“, несмутена от мислителя, неизмъчвана от Степния вълк, неограничавана от поета, от фантаста, от моралиста. Не, сега аз не бях нищо друго, освен любящ, не вдъхвах никакво друго щастие и никаква друга мъка освен на любовта. Още Ирмгард ме бе научила да танцувам. Ида — да целувам. И най-красивата — Ема, беше първата, която в една есенна вечер под ронещите се листи на бряста ми позволи да целуна мургавите й гърди и да изпия чашката на насладата.

В малкия театър на Пабло аз преживях много и нито една хилядна от него не може да се предаде с думи. Всички момичета, които някога бях обичал, сега бяха мои; всяко ми даваше това, което само то би могло; и на всяко аз давах това, което единствено то умееше да вземе от мене. Много любов, много щастие, много наслада, много смущение, а също и страдание трябваше да изпитам през този мечтателен час. Цялата пропусната любов на живота ми цъфтеше вълшебно в моята градина — девствени нежни цветя, ярко пламнали цветове, тъмни, бързо увяхващи цветя, едва тлееща наслада, съкровена мечтателност, пламенно униние, тревожно умиране, сияйно възраждане. Аз срещах жени, които можеха да бъдат спечелени само бързо и с пристъп; и други, чието дълго и грижливо ухажване беше щастие. Всеки здрачен кът от моя живот изплуваше отново — кътовете, които някога, било и само за минута, бяха чували призива, гласа на нагона; когато един женски поглед ме е разпалвал; проблясъкът на бяла девича плът ме е примамвал и всичко пропуснато бе наваксано. Всяка беше моя и всяка по свой начин. Жената с чудните тъмнокафяви очи и светли прави коси бе тук. Тази жена, до която някога четвърт час стоях на прозореца в коридора на един бърз влак и по-късно много пъти се бе явявала в сънищата ми, не изговори нито дума, но тя ме научи на неподозирани, страшни, смъртни любовни изкуства. И гъвкавата, тиха, стъкленоусмихваща се китайка от пристанището на Марсилия, с гладката гарвановочерна коса и игривите очи, и тя знаеше нечути неща. Всяка имаше своите тайни, носеше аромата на своето земно царство, целуваше, усмихваше се по свой начин, беше по особен маниер срамежлива, по особен маниер безсрамна. Те идваха и си отиваха, потокът ги носеше към мене или ме изтласкваше до тях и пак ме откъсваше. Това бе палаво, детинско плуване в потока на нагоните, пълно с очарование, пълно с опасности, пълно с изненади. И аз се удивявах колко моят живот, моят видимо така беден и без обич живот на степен вълк е бил богат на влюбвания, на възможности и призиви. Почти всички ги бях пропуснал и оставил да избягат; бях се препъвал с тях и мигом забравял, но тука всички те бяха съхранени — хиляди, без ни един пропуск. Сега ги видях, отдадох им се, приех ги открито, потънах в едва заруменения здрач на техния подземен свят. Върна се отново и онова изкушение, което някога ми беше предложил Пабло, и други по-раншни, които на времето никак не проумявах; фантастични игри за трима и четирима с усмивка ме вземаха в своя хоровод. Много неща се случиха, много игри бяха изиграни, с думи не могат да се изкажат.