Херман Хесе - Степния вълк

Мъжът, мой проклет близнак, образ от криво огледало, без съмнение беше обуздал своя вълк приказно. Вълкът внимателно се подчиняваше на всяка заповед, на всеки вик и на всяко изплющяване с камшика реагираше като куче: коленичеше; преструваше се на мъртъв; изправяше се на задни крака; послушно и прилежно носеше в муцуната си хляб, яйце, парче месо, кошничка; трябваше дори да вдигне от земята хвърления от дресьора камшик и да му го занесе със зъби, при което нетърпимо раболепно махаше опашка. Доведоха до вълка едно питомно зайче и после бяло агне — наистина той се озъби и дори слюнка му покапа от трепетна жад, но не докосна никое от животните, свити и разтреперани на земята, а по заповед ги прескочи в красива дъга, дори легна между заека и агнето, прегърна двете с предните си лапи и представи с тях една вълнуваща семейна група. Освен това той изяде от ръката на човека парче шоколад. Истинска мъка беше да гледаш до каква фантастична степен този вълк бе приучен да се отрича от природата си, косите ми настръхнаха.

Но все пак за тази мъка, във втората част на представлението развълнуваният зрител, също както и старият вълк, бяха обезщетени. Именно след показването на тази програма на изтънчена дресура, след като звероукротителят, застанал над вълка и агнето, победно и със сладникава усмивка се бе поклонил, ролите бяха разменени. Изведнъж, приличащият на Хари звероукротител, с дълбок поклон остави своя камшик пред краката на вълка и също започна да трепери, да се свива и изглежда жалък, както преди това животното. Вълкът обаче, засмян облиза муцуна, у него изчезнаха страхът и смущението, погледът му светна, цялото му тяло се изпъна и зацъфтя, възвърнало си своята дивота.

И сега вече вълкът заповядваше, а човекът трябваше да изпълнява. По заповед човекът падна на колене, играеше ролята на вълк — провеси език и с пломбирани зъби закъса дрехите от тялото си. Той вървеше, в зависимост от заповедта на укротителя на хора, на два или четири крака, изправяше се на задни крака, преструваше се на мъртъв, остави се вълкът да го язди, носеше му камшика. Кучешки предано и талантливо човекът приемаше всяко унижение и всичко противоестествено — с фантазия. Едно красиво момиче излезе на сцената, приближи се до дресирания мъж, поглади го по брадата, докосна с буза неговата, но той продължи да стои на четири крака, остана си животно, тръскаше глава и взе да показва на красавицата зъбите си, накрая така заплашително и по вълчи, че тя избяга. Поднесоха му шоколад, който той, след като презрително и звучно подуши, отблъсна. И най-после отново бяха въведени агнето и дебелото пъстро зайче и обученият мъж с последни усилия игра ролята на вълк така, че това доставяше удоволствие. С пръсти и зъби той улови ревящите животни, късаше им парчета кожа и месо, ухилен дъвчеше живите късове, смучеше пристрастен, затворил очи, с наслада пиеше тяхната топла кръв.

Ужасен, аз избягах през вратата. Видях, че този магически театър не е никакъв чист рай, а под неговата хубава повърхност лежаха всички преизподни. Господи, нима и тук няма избавление?

И обзет от страх, тичах насам-натам, усещах в устата си вкуса на кръв и на шоколад, единият толкова неприятен, колкото и другият; с копнеж мечтаех да изплувам от тази мътна вълна и в себе си най-искрено се борех за по-поносими, по-ведри картини. „О, приятели, не в тези тонове“ 13 13 „О, приятели, не в тези тонове“ — заглавие на антимилитаристична статия на Х. Хесе (1914 г.), заимствано от „Ода на радостта“ на Фр. Шилер. — звучеше в мене и с ужас си спомних за отвратителните фотографии от фронта, които бях виждал понякога по време на войната; за купчините безредно струпани трупове, чиито лица бяха превърнати от газовите маски в ухилени сатанински муцуни. Колко глупав и още детински разсъждаващ съм бил тогава, когато, човеколюбиво настроен противник на войната, се ужасявах от тези картини! Днес знаех, че никой звероукротител, никой министър, никой генерал, никой безумец не е способен да измъти в главата си мисли и картини, които да не живееха и у мене, също толкова ужасни, толкова диви и зли, сурови и тъпи.

Отдъхвайки си, аз си спомних оня надпис, който преди това, при започването на театъра, бях видял хубавия младеж толкова бурно да следва, надписа:

и ми се стори, че в края на краищата, всъщност нищо друго не заслужава да бъде пожелано така силно, както това. Радостен, че отново можех да се измъкна от проклетия вълчи свят, аз влязох вътре.