Херман Хесе - Степния вълк

Отивайки при Мария, аз мислех не за нея, а за казаното от Хермине. Всичко това бяха, така ми се струваше, навярно не нейни собствени мисли, а мои, които тя, ясновидката, бе прочела и поела с дъха си, а сега ми ги връщаше, придобили форма, така че стояха пред мен като нови. В оня час аз й бях дълбоко благодарен, особено за това, че бе изрекла мислите за вечността. Те ми бяха необходими, без тях не бих могъл да живея, също не и да умра. Святото отвъд, извънвременното, светът на вечните ценности, на божествената същност днес ми бяха отново дарени от моята приятелка и учителка по танц. Спомних си своя сън за Гьоте, образа на стария мъдрец, който се бе смял така нечовешки, и като безсмъртен си бе направил шега с мене. Едва сега разбрах смеха на Гьоте, смеха на безсмъртния. Този смях нямаше обект, той бе само светлина, само яснота, беше това, което остава, когато един истински мъж, преминал през страданията, пороците, измамите, заблудите, страстите и недоразуменията на хората, си проправя път във вечното, във вселената. И „вечността“ не беше нищо друго освен избавлението на времето; бе, така да се каже, неговото връщане към невинността, обратното му превращение в пространството.

Потърсих Мария в заведението, където обикновено се хранехме в нашите вечери, но тя още не беше дошла. Чакайки в тихата кръчмичка на предградието, седях край сложената маса, с мисли още при разговора ни с Хермине. Всички тези мисли, които възникнаха между мене и Хермине, ми изглеждаха толкова дълбоко истинни, така отдавна познати, сякаш почерпени от моята собствена митология и света на виденията ми. Безсмъртните, както живеят в извънвременното пространство — отдалечени, превърнали се във видения; и кристалната вечност, която се лее като ефир край тях; и хладната, звездно сияйна веселост на този извънземен свят — откъде бях така сроден с всичко това? Замислих се и ми хрумнаха откъси от Моцартовата „Касацион“ и от Баховото „Добре темперирано пиано“, струваше ми се, че навред в тяхната музика просветва този хладен звезден светлик, трепти тази ефирна яснота. Да, това бе, тази музика беше нещо като време, замръзнало в пространството, а над него трептеше безкрайно една свръхчовешка веселост, вечен божествен смях. Ох, и към това така добре отиваше старият Гьоте от моя сън! И изведнъж чух край себе си онзи непостижим за знанието смях, чух да се смеят безсмъртните. Седях омагьосан, омагьосан посегнах да извадя молива си от джоба на жилетката, търсех хартия, попаднах на листа за напитките, който лежеше пред мене, обърнах го и взех да пиша на гърба му — пишех стихове, които едва на другия ден отново намерих в джоба си. Те гласяха:

Тогава дойде Мария и след една весела вечеря отидох с нея в нашата стаичка. Тази вечер Мария беше по-хубава, по-топла и по-искрена от когато и да било и ме дари с нежности и игри, които почувствах като крайна отдаденост.

— Мария — казах аз, — днес ти си щедра като богиня. Не уморявай и двама ни до смърт, нали утре е балът с маски? Що за кавалер ще имаш утре? Страхувам се, мое мило цвете, че той е приказен принц, ти ще бъдеш отвлечена от него и никога вече няма да намериш пътя за връщане при мене. Днес ме любиш почти така, както добрите влюбени на сбогуване, за последен път.