Херман Хесе - Степния вълк

Тя притисна устни до ухото ми и прошепна:

— Не говори, Хари! Всеки път може да бъде последен. Когато те вземе Хермине, ти вече няма да се върнеш при мене. Това ще стане навярно утре.

Никога не бях изпитвал по-силно чувството, характерно за ония дни — чудноватото горчиво-сладко двойствено настроение, както в нощта преди бала. Това, което изпитвах, беше щастие: красотата и отдаването на Мария; насладата, докосването, вдъхването на стотици изтънчени прелести на чувствеността, които аз толкова късно, едва като стареещ човек опознавах; плискането на някаква кротко полюшваща вълна на удоволствие. И все пак това беше само обвивка — в средината си всичко имаше значение, напрегнатост, бъднина и докато аз, любвеобилен и нежен, се занимавах със сладките вълнуващи играчки на любовта и видимо плувах в бистрата прохлада на щастието, в сърцето си долавях как моята съдба главоломно се стреми напред, препуска и се носи като подплашен кон към пропастта, към сгромолясването, обзета от страх и обзета от копнеж, отдадена всецяло на смъртта. Така както до неотдавна със свян и плахост се противопоставях на приятното лекомислие на любовта, която е само чувствена; както изпитвах боязън пред ведрата, готова да дарява красота на Мария, така усещах сега страх от смъртта, но в него вече личеше, че скоро ще се превърне в самопожертвователност и избавление.

Докато ние мълком потъвахме в живите игри на нашата любов и принадлежахме един на друг по-искрено от всякога, душата ми се прощаваше с Мария, прощаваше се с всичко, което тя означаваше за мене. Чрез нея аз се научих, още веднъж преди края, по детски да се доверявам на играта на повърхностното, да търся бързолетни радости, да бъда дете и животно в невинността на пола — едно състояние, което при нявгашния ми живот познавах само като рядко изключение, защото чувствеността и полът за мен почти винаги са имали и горчивия привкус на вина, сладкия, но страшен вкус на забранения плод, от който човекът на духа трябва да се пази. Сега Хермине и Мария ми бяха показали тази градина в нейната невинност; аз с благодарност гостувах там, но за мен скоро щеше да настане време да отмина по-нататък, беше твърде хубаво и топло в тази градина. Беше ми предопределено да продължа да се домогвам до короната на живота, да продължа да изкупвам безкрайната вина на живота. Лекият живот, леката любов и леката смърт не бяха за мене.

От намеците на момичетата заключих, че за утрешния бал или във връзка с него са замислени съвсем особени удоволствия и волности. Може би това беше краят, може би Мария е права в предчувствието си и днес за последен път лежим заедно, а утре навярно започва нов съдбовен ход? В мене преливаше зноен копнеж, преливаше задушаващ страх и аз диво се впих в Мария, още веднъж пламнал и жаден минах по пътеките и гъсталаците на нейната градина, още веднъж захапах сладкия плод на райското дърво.

Заради съня, пропуснат в тази нощ, си отспах през деня. Сутринта отидох на баня, върнах се вкъщи смъртно уморен, затъмних спалнята си, когато се събличах, намерих в джоба си стихотворението и то пак ми излезе от ума. Веднага си легнах, забравих Мария, Хермине и бала с маски и проспах целия ден. Когато привечер станах, едва по време на бръсненето отново се сетих, че след един час балът с маски вече започва и трябва да си извадя риза, подходяща за фрака. В добро настроение завърших приготовленията си и излязох да хапна нещо преди бала.

Това беше първият бал с маски, в който щях да участвам. Наистина, по-рано от време на време бях посещавал такива празници и понякога дори ги намирах хубави, но не танцувах, оставах само зрител и въодушевлението, с което чувах другите да разказват и да се радват, винаги ми изглеждаше смешно. А днес и за мен балът беше събитие, на което се радвах с напрежение и не без плахост. Реших, тъй като нямаше да водя дама, да отида късно, така ми бе препоръчала и Хермине.

В „Стоманената каска“, някогашното ми убежище, където разочаровани мъже преседяват вечерите си, като пият вино и играят ролята на ергени, напоследък се отбивах много рядко, заведението вече не отговаряше по стил на сегашния ми живот. Но тази вечер съвсем естествено отново ме влечеше натам; при тревожно-радостното настроение, че над мене виснат орис и разлъка, което ме бе овладяло от дни, всеки стан и всеки кът на спомени от моя живот още веднъж придобиваха болезнено красивия блясък на отминалото. Така бе и с малката опушена кръчма, където до неотдавна спадах към постоянните гости, където до неотдавна примитивното упоение на бутилката местно вино ми стигаше, за да се върна наново за една нощ в самотното си легло и отново да изтърпя още един ден от живота. Оттогава насам бях опитвал други средства, с по-голяма примамливост, насладих се на по-сладки отрови. Усмихнат влязох в старата кръчма, посрещнат с поздрав от стопанката и с мълчаливо кимване от постоянните посетители. Бе ми препоръчано и поднесено печено пиле, в селската дебела стъклена чаша се изля светлата струя на младо елзаско вино, с приветливост ме обграждаха чистите бели дървени маси, старите потъмнели тапети. И докато се хранех и пиех, в мене се надигна чувството за увяхване и прощална празничност, това сладостно и болезнено глъбинно чувство за една никога неразтворима докрай, но сега клоняща към разтваряне спойка с всички сцени и предмети от моя по-раншен живот. „Модерният“ човек нарича това сантименталност, той вече не обича вещите, нито дори своята светиня, собствения си автомобил, надявайки се колкото е възможно по-скоро да го замени с по-добра марка. Този модерен човек е решителен, усърден, здрав, хладнокръвен и стегнат — забележителен тип; в следващата война той ще се прояви фантастично. Това с нищо не ме засягаше, аз не бях нито модерен, нито старомоден човек; отпаднал от времето, се носех, сроден със смъртта, решен на смърт. Нямах нищо против сантименталностите, бях радостен и благодарен, че в моето изпепелено сърце още можех да доловя нещо като чувства. Така се отдадох на спомените си за старата пивница, на моята привързаност към старите грубовати столове, отдадох се на дъха на цигари и вино, на искрицата привикналост, топлота и подобие на роден кът, които всичко това имаше за мене. Сбогуването е красиво, то настройва нежно. Свиден ми беше моят твърд стол, моята селска чаша; свиден и хладният плодов вкус на елзаското вино; свидна ми бе доверчивостта към всичко и всеки сред тези стени; свидни лицата на мечтателно седналите пиячи, на разочарованите, на които дълго бях брат. Това, което изпитвах тук, бяха бюргерски сантименталности, леко ароматизирани с дъха на старомодната романтика на странноприемниците от юношеството ми, когато гостилница, вино и пури бяха още забранени, чужди, прекрасни неща. Но никакъв степен вълк не се надяваше да ми се озъби и разкъса на дрипи моите сантименталности. Седях спокойно, сгряван от миналото, от слабото сияние на едно междувременно залязло съзвездие.