Херман Хесе - Степния вълк

Появи се някакъв уличен продавач на печени кестени и аз купих една шепа. Дойде стара жена с цветя, купих няколко карамфила и ги подарих на стопанката. Едва когато поисках да платя и направо посегнах към обичайния джоб на сакото си, отново забелязах, че съм във фрак. Бал с маски! Хермине!

Но беше още доста рано, не можех да се реша да отида отсега в залите на „Глобус“. А и усещах, както ми се случваше при всички тези забавления в последно време, някаква съпротива и задръжка, една неохота при влизане в големите препълнени задимени помещения, ученическа свенливост пред чуждата атмосфера, пред света на епикурейците, танците.

Разхождайки се по улиците, минах покрай едно кино, видях сноповете светлина и огромните цветни плакати да блестят; направих още няколко крачки, върнах се отново и влязох. Там можех твърде спокойно да седя в тъмното до единадесет часа. Воден с фенерче от момчето разпоредител, аз се препънах в завесите и влязох в затъмнената зала, намерих си място и изведнъж се озовах сред Стария завет. Филмът беше от ония, които привидно не се поставят за печалба, а за благородни и свети цели, с голям замах и изтънченост, на тях дори учителите по религия водят следобед учениците си. Представяше се историята на Мойсей и израилтяните в Египет с въвеждането на внушителни сцени с хора, коне, камили, палати, фараонско великолепие и юдейски мъки сред горещите пустинни пясъци. Видях Мойсей, с коси, нагласени донякъде по образеца на Уолт Уитман; великолепен театрален Мойсей, който върви през пустинята пред юдеите с дълга тояга и вотановски крачки, пламенен и навъсен. Видях го да се моли на Бога край брега на Червено море и морето да се разделя и открива път — пролом между високи водни планини (юношите на възраст да бъдат конфирмирани, доведени от пастора на религиозния филм, след това могат дълго да спорят как кинематографистите са постигнали ефекта с водата), аз видях пророка и страхливия народ да минават през морето, а зад тях да се появяват колесниците на фараона; видях египтяните да се слисват и плашат от морския бряг, а после смело да се втурват напред и видях водните грамади да се събират над великолепния, в златна броня фараон и всичките му коли и хора, не без да си спомня един чудесен дует за два баса от Хендел, в който прекрасно е възпято това събитие. По-нататък видях Мойсей да се изкачва на Синай — мрачен герой сред мрачна скалиста пустош; видях как там през буря, вихър и светлинна поличба Йехова му дава Десетте заповеди, докато в това време в подножието на планината неговият недостоен народ издига Златния телец и се отдава на твърде буйно веселие. За мен беше толкова странно и невероятно да присъствам на всичко това и да гледам светите истории, техните герои и чудеса, които някога, в нашето детство, ни внушаваха първото здрачно предчувствие за един друг свят, за нещо свръхчовешко, представяни срещу входна такса на благодарната публика, която тихо си яде донесените сандвичи. Гледах изразителната малка картина от огромния сбиротък и разпродажбата на обезценени културни стойности в тази епоха. Боже мой, за да се предотврати това свинство, по-добре още тогава освен египтяните и евреите и всички други хора да бяха загинали от насилническа и почтена смърт, отколкото тази ужасна, привидна и половинчата, от която умираме днес. Да, да бяха!

Моите тайни задръжки, моята непризната плахост пред бала с маски не се смалиха чрез филма и вълненията, предизвикани от него, а неприятно се засилиха и аз трябваше, мислейки за Хермине, да се подтикна сам най-после да тръгна към залите на „Глобус“ и да вляза там. Беше станало късно, балът отдавна бе в своя разгар. Трезвен и боязлив, аз веднага, още преди да сваля палтото си, попаднах сред буйна навалица от маскирани; побутваха ме приятелски, момичета ми предлагаха да отидем в залата, където сервират шампанско, клоуни ме тупаха по рамото и ми говореха на „ти“. Не се отзовах на ничия покана, в претъпканото помещение с мъка си пробивах път към гардероба и когато получих номера за оставената дреха, много грижливо го скътах в джоба си с мисълта, че може скоро отново да ми потрябва, щом блъсканицата ми дотегне.

Във всички помещения на голямата сграда цареше празнично оживление; във всички зали се танцуваше, също и в сутерена; всички коридори и стълбища бяха наводнени от маски, танци, музика, смях и тичане. Със свито сърце аз се промъквах през гъмжилото, от негърския състав към селската музика, от голямата блестяща главна зала в коридорите, стълбищата, в баровете, към бюфетите, в залите, където се поднасяше шампанско. Стените бяха обкичени предимно с диви, весели картини на най-младите художници. Всякакви хора имаше тук: художници, журналисти, учени, търговци и към тях естествено — целият епикурейски свят на града. Сред един от оркестрите седеше мистър Пабло и въодушевено надуваше своята извита тръба. Когато ме забеляза, той високо ми изпя поздравлението си. Тласкан от тълпата, аз попадах в едно или друго помещение, изкачвах се и слизах по стълбищата. В сутерена един коридор беше оформен от художниците като ад, а оркестрантите дяволи биеха тимпаните, сякаш полудели. Постепенно започнах да диря с поглед Хермине, Мария, отдадох се на търсене, много пъти се опитвах да проникна в главната зала, всеки път обаче се насочвах погрешно или потокът на тълпата идеше насреща. И към полунощ още не бях намерил никого. Макар да не бях танцувал, вече ми беше горещо и ми се виеше свят. Отпуснах се върху най-близкия стол, между съвсем непознати хора, поръчах си вино и намерих, че участието в такива шумни празници не е за стар човек като мене. Примирен, отпивах от чашата вино, втренчвах се в голите ръце и гърбове на жените, гледах да се гонят край мене много гротескни маскарадни фигури, оставях се да ме бутат и мълком отпратих няколко момичета, които искаха да седнат на скута ми или да танцуват с мене.