Херман Хесе - Степния вълк

— Хермине — извиках аз нежно, — сестро, колко доброта има в очите ти! И все пак ти ме научи да танцувам фокстрот! Но защо смяташ, че хора като нас, хората с едно измерение в повече, не могат да живеят тук? На какво се дължи това? Само в нашето съвремие ли е така? Или е било винаги?

— Не зная. Искам за чест на света да приема, че всичко се дължи само на нашето време; че е само една болест, днешно нещастие. Водачите подготвят стегнато и успешно следващата война. В същото време ние, останалите, танцуваме фокстрот, печелим пари и ядем шоколадови бонбони. В такива години светът би трябвало да изглежда истински скромен. Да се надяваме, че другите времена са били по-добри и отново ще бъдат по-добри, по-богати, по-волни и задълбочени. Но това не ни помага. А може би винаги е било така…

— Винаги така, както е днес? Всякога само един свят за политици, търгаши, лакеи и епикурейци, свят без въздух за хората?

— Е, да, аз не зная, никой не знае това. Пък и е все едно. Но сега мисля за твоя любимец, приятелю, за когото понякога си ми разказвал и си ми чел писма — за Моцарт. Какво е било при него? Кой е управлявал света по времето на Моцарт, кой е обирал каймака, кой е давал тон и е имал тежест? Моцарт или търгашите, Моцарт или плиткоумните, посредствени хора? А как е умрял и е бил погребан? И аз смятам, че може би така е било и винаги ще бъде, а това, което в училищата наричат Световна история, и каквото трябва да се учи наизуст за образование, с всички герои, гении, велики дела и чувства — е просто шарлатания, измислено от учителите за целите на образованието и за да има с какво да се занимават децата през съответните години. Все пак така е било и винаги ще бъде — времето и светът, парите и властта са принадлежали на малките и плиткоумните, а на другите, на същинските хора не принадлежи нищо. Нищо освен смъртта.

— И нищо повече?

— Е, да, и вечността.

— Ти имаш пред вид името, прославеността сред идните поколения?

— Не, вълче, не славата, та тя има ли стойност? И вярваш ли, че всички действително истински и пълноценни хора се прославят и са известни на потомците?

— Не, естествено не.

— Следователно и славата не им принадлежи. Тя съществува само за образованието и е работа на учителите. Не славата, о, не! А това, което аз наричам вечност. Религиозните го зоват „царство божие“. Мисля си: ние, хората, всички ние, които имаме по-големи изисквания, копнеж и едно измерение в повече, съвсем не бихме могли да живеем, ако извън въздуха на този свят нямаше за нашия дъх и друг въздух; ако извън времето не съществуваше и вечността, именно тя е царството на истинските. В нея остават музиката на Моцарт и стиховете на твоите големи поети, принадлежат й и светците, извършили чудеса, изстрадалите мъченическа смърт и далите велик пример за всички люде. Но към вечността спада също образът на всяко истинско дело, силата на всяко истинско чувство, дори и когато никой не знае за тях, не ги вижда, не ги записва и съхранява за грядущите. Във вечността няма бъдни, само съвременни поколения.

— Имаш право — казах аз.

— Благочестивите — продължи тя замислено — все пак са знаели повече за това. Ето защо са издигнали светците и което наричат „светата общност“. Светците са истинските хора, по-младите братя на Спасителя. През целия си живот ние сме на път към тях чрез всяко добро дело, всяка смела мисъл и всяка любов. В далечно минало художниците са изобразявали общността на светците сред златно небе, сияйно красиво и миротворно, изпълнено с покой; тя не е нищо друго освен това, което преди нарекох „вечност“. Това е царството отвъд времето и видимостта. Там ни е мястото, там е нашата родина, към която се стремят сърцата ни, Степни вълко, и затуй ние копнеем за смъртта. Там ти отново ще намериш твоя Гьоте и твоя Новалис, и Моцарт, а аз моите светци, Христофор, Филип Нери и всички. Има много светци, които първо са били страшни грешници; грехът също може да бъде път към светостта, грехът и порокът. Ти ще се смееш, но аз често си мисля, че моят приятел Пабло е прикрит светец. Ох, Хари, ние трябва да избродим толкова много нечистотии и безразсъдства, за да се доберем до дома си! А си нямаме никой, който да ни напъти, наш единствен предводител е тъгата по родния дом.

Последните си думи тя отново произнесе едва чуто и в стаята настъпи мирна тишина, слънцето клонеше към залез и в лъчите му позлатените надписи по гърбовете на многото книги в библиотеката ми заблестяха. Поех в длани лицето на Хермине, целунах я по челото и братски опрях буза до нейната, останахме така няколко мига. Най-приятно би ми било да не се разделяме и днес да не излизам никъде. Но Мария бе обещала да ми подари тази нощ, последната преди големия бал.