Херман Хесе - Степния вълк

— Стар мърморко — извика една и имаше право.

Реших да пия за малко кураж и настроение, но и виното не ми беше вкусно, едва преглъщах втората чаша. И постепенно почувствах как, изплезил език, зад мен стои Степния вълк. Нищо не ме разведряваше, тук не бях на мястото си. Наистина дойдох с най-добро намерение, но не можех да се радвам и шумната кипяща радост, смехът, цялото лудуване наоколо ми изглеждаше глупаво и принудено.

Стана тъй, че към един часа, разочарован и ядосан, отново се запромъквах към гардероба, за да си облека палтото и да си отида. Това беше поражение, поврат към Степния вълк и Хермине едва ли би ми го простила. Но аз не можех другояче. В мъчителния път през навалицата до гардероба още веднъж внимателно се вглеждах наоколо, дали няма да видя някоя от приятелките си. Напразно. Вече стоях пред гардероба, любезният мъж зад преградата протягаше ръка за моя номер, аз бръкнах в джоба на жилетката — номера го нямаше! По дяволите, само това липсваше! Много пъти по време на моите тъжни скитания през залите и докато седях на чаша блудкаво вино бях посягал към джоба си, борейки се с решението да си тръгна, и всякога напипвах кръглата плоска марка на мястото й. А сега бе изчезнала. Всичко беше против мене.

— Номерът загубен ли е? — попита с пронизителен глас застаналия редом дребен жълто-червен дявол.

— Ето, приятелю, можеш да вземеш моя — и вече ми го протегна. И докато аз механично го поемах и превъртах в ръка, пъргавият дребен момък вече беше изчезнал.

Когато обаче вдигнах към очите си малкото картонено кръгче, за да погледна номера, видях, че там не бе написана никаква цифра, а със ситен почерк — драскулки. Помолих гардеробиера да почака, отидох под най-близкия полилей и зачетох. С дребни разкривени букви на кръгчето беше надраскано нещо трудно за разчитане:

Както някоя марионетка, чиито конци за миг са се изплъзнали от ръката на кукловода, след кратка неестествена смърт и притъпеност пак оживява, отново влиза в играта и изпълнява ролята си, така и аз, току-що избягал от блъсканицата, уморен, без настроение и стар, сега, повлечен от магическите конци, тичах пъргав, млад и усърден обратно към нея. Никога грешник не е бързал повече да стигне до ада. Само преди миг лачените обувки ми стискаха; въздухът, силно наситен с парфюми, ме отвращаваше, а от горещината отмалявах; сега тичах живо, с гъвкави стъпки, в такта на уанстеп, през всички зали към ада, усещах въздуха пълен с омая, а себе си люлян и носен от топлината, от цялата ехтяща музика, от вихъра на цветовете, дъха на женски рамене, опиянението от стотиците, смеха, танцовия ритъм, блясъка на всички пламнали очи. Една испанска танцьорка се хвърли в обятията ми.

— Танцувай с мене!

— Не мога — казах аз, — трябва да ида в ада. Но на драго сърце ще си отнеса там една твоя целувка.

Червените устни под маската се приближиха до моите и едва в целувката познах Мария. Здраво сключих ръце около нея, пълните й устни цъфтяха като късна лятна роза. И сега ние вече танцувахме, устните ни още бяха слети. Танцувайки, минахме покрай Пабло, който, влюбен, не се откъсваше от своята нежно стенеща тръба, и сияещ ни обгърна с полуунесения си красив поглед на животно. Но преди да направим и двадесет танцови стъпки, музиката секна, неохотно свалих ръце от Мария.

— С удоволствие бих танцувал още веднъж с тебе — казах аз, упоен от нейната топлина, — повърви няколко крачки с мене, Мария, влюбен съм в твоята красива ръка, остави ми я още за един миг! Но виждаш ли, Хермине ме призова. Тя е в ада.

— Така си и мислех. Прощавай, Хари, аз запазвам обичта си към тебе.

Тя си вземаше сбогом. Това беше сбогуване, бе есен, бе съдба, след като лятната роза така зряло и щедро бе пръскала ухание.

Затичах по-нататък през дългите коридори, изпълнени от разнежена навалица, надолу по стълбите в ада. Там на смолисточерните стени горяха ярки страшни лампи, а оркестрантите дяволи свиреха трескаво. Облечен във фрак без маска, на високо столче пред бара седеше хубав младеж, бързо ме измери с присмехулен поглед. Аз бях притиснат към стената от водовъртежа на танцуващите, в много тясното помещение танцуваха към двадесет двойки. Жадно и плахо наблюдавах всички жени — повечето бяха още с маски; няколко ми се усмихнаха, но Хермине не беше сред тях. От високото столче до бара красивият младеж гледаше надолу с присмех. През следната танцова пауза, мислех си аз, тя ще дойде и ще ме покани. Ала танцът клонеше към своя край, а никой не идваше.