Асен Христофоров - Самоков

Много по-значителен е приносът на новите самоковски художници, продължили делото на своите славни предшественици. Те израстват през първите десетилетия на новия век. И до един са влюбени в Рила. Цели поколения от туристи се срещали в най-глухите кътчета на планината, било Христо Йончев Крискарец, било Павел Францалийски, приведени под тежестта на стативите и кутията с бои връз раниците им. Те оставиха на поколенията прекрасни платна из Рила. Сега са покойници. Отдавна е почивал и Димитър Радойков, майстор-портретист, представен в самоковския градски музей с няколко хубави портрета. По-известни измежду живите самоковски художници от по-старото поколение са Наум Хаджимладенов и Сотир Клинков. Ала най-крупно е делото на Васил Захариев. Изпървом той се прояви като майстор на дърворезбата, вдъхновяван най-често от такива паметници на миналото като църквите, манастирите и старите градски къщи, но в платната си има поглед и към обикновените хора от своето съвремие. „Малинарки“ е една от най-хубавите му работи, но далече по-известна е картината „Маринчо Бимбелов — Страшният“. В нея трепти героиката на миналото. Картините на Васил Захариев кичат стените не само на нашите, но и на много чужди постоянни изложбени зали.

През периода между двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925 година. Учреден бе и туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и сградата на читалището-музей, построена върху мястото на една съборена турска джамия, оформи се и близкият хълм „Ридо“ като място за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало. Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е възстановена.

Тъй, залинял и потънал е инертност, пренебрегван от буржоазните управници и ненавиждан от кобургите, Самоков дочака Девети септември. Вместо да издигат фабрики в предходните години, самоковци строяха туристически хижи из Рила, сред които децата им израснаха като първи и все още ненадминати скиори в страната, а други от тях намериха убежище като партизани. Защото, както гласи народният израз, пъпът на самоковци е вързан в планината. Тъй е било още отколе, по време на кървавите кърджалийски години, когато дедите им са стояли на пусия с пушки в ръце, било на изток от града, по вървищата към Долна баня и Костенец, било в западна посока, някъде в теснините край Клисура; или през тежките ангарийни времена, когато и самоковци са били принуждавани месеци наред да гният в горите, за да горят кюмюр за маданите; или през дните на страшната чума от 1837 година, когато комай целият град се е поселил в дебрите на Рила, гдето, сред страх и лишения, се е родило не едно отроче; или още по-късно, към средата на славния минал век, когато хайдутите на Чакър войвода са кръстосвали планината, а мъже и жени, техни верни помагачи от града, са им носили и храна, и сведения за движенията на турските потери, и молби на озлочестени съграждани да прекъснат злодеянията на някой турчин-угнетител. Открай време и градът, и хората са неразривно свързани с Рила и пак от Рила ще дойде бъдещото възмогване на Самоков. Той ще е и новият туристически център на страната.

Първите признаци за това възмогване са вече на лице.

За цели шестдесет години до Девети септември населението на Самоков е нараснало само с 3500 души, а в седемнадесетте години подир установяването на народната власт — със 7758 души. Причината се крие не само в отлива на работна ръка от околните села. Защото в града бяха изградени няколко големи текстилни фабрики, включително и тая за ленено сукно, един държавен гатер, модерен месокомбинат и общински промкомбинат с над хиляда души постоянно заети работници. А покрай прочутите самоковски картофи, разпращани от две десетилетия за семе в почти всички краища на страната, сега си пробиват път и малините, а хмелът става здрава база за една нова промишленост. На 31 декември 1961 година той вече наброява 18 458 жители, макар все още да изостава зад други, някога не тъй стопански активни градове, включени в бившия самоковски санджак. С развитието на промишлеността ще се наложи и прокарването на железопътната линия през града, която да свързва плодородна Тракия с югозападните краища на страната.