Асен Христофоров - Самоков

Най-напред секват чуковете на прочутите някога самокови. Още с идването на руските войски в тоя край, селяните от околните селца бързат да разрушат омразните турски мадани. Те изпочупват съоръженията, разграбват инструментите и отнасят камъните за градеж. Тъй окончателно погребват и спомена за ангарията. Пък и цариградският пазар за желязо вече не съществува, тъй като бившата империя едва се клати на нозете си и трудно диша под капитулациите. Те са в сила и в младото българско княжество. Когато цената на местното желязо поскъпва неимоверно и стига до един лев за ока, ломчани докарват европейско желязо на пръти в Самоков и го докарват връз волски коли през трудни, почти непроходими пътища. Събитието прави впечатление дори на княз Батенберг, посетил града още през първата година от идването си в България, и той предлага да се възстановят някои от разрушените самокови. Тогава младите лесничеи му показват оголените ридове на Рила.

Няма ги някогашните гори… И все пак, за да угодят на княза, те разрешават пак да се гори кюмюр за видните и маданите. Отново проехтяват два-три мадански чука в близката околност, ала горите гинат, пък и производителите нямат сметка и опитът се изоставя само след две години. Последен заглъхва маданът в Радуил.

Още по-печално замира и абаджийството, и гайтанджийството — тия две крепости на българските еснафи в Самоков.

През първата година-две подир Освобождението цариградският пазар фактически не съществува и самоковци насочват износа на аби и гайтани към далечна Босна и вътрешния македонски пазар. Но в 1882 г. Австрия поставя 100% мито върху внасяните аби й гайтани в тия земи и изкарва самоковци от строя. Тогава самоковските аби и гайтани наводняват македонския пазар. Конкуренцията подбива и цените. Като изневиделица избухва и сръбско-българската война и също тъй бързо завършва с един скърпен мир, ала поради неуредиците между двете братски страни още през 1886 г. за самоковци се затваря и вътрешният македонски пазар. Заглъхва абаджийската чаршия в Самоков. Наистина, тук понякога пристигат светогорски монаси и купуват груби аби за тамошните манастири, но нима петдесетте абаджийски работилници в Самоков могат да живеят само от такава дребна клиентела, когато и пограждане-ните чиновници в младата българска държава бързат да се натруфят с дрехи от европейско сукно? Разрухата настъпва бързо и неумолимо. Гайтанджиите първи започват да продават чарковете си наа битолчани, босненци и вранчани, а абаджиите един подир друг затварят магазините си. Те чакат, бездействуват и неусетно изяждат капиталите си.

Същата нерада участ сполетява и кожарството в Самоков. Подир Освобождението всички кожарски работилници преминават от турски в български ръце, но броят на дюкяните намалява, защото и част от обущарите се преместват в София, гдето едва кретат от тежката конкуренция, а и наводнението от 1897 г. почти слага край на този занаят, тъй като придошлите води на Искъра отнасят всички кожарски работилници. Възстановяването им върви мудно, защото е безперспективно. Ето защо и самоковските обущари в София се отказват от магазините си и почват да изработват груби обувки в родния си град, за да ги продават чрев столичните търговци. Продават ги евтино почти без сметка. И когато изяждат и последните си капитали, те продължават да кретат като „ишлемеджии“, работейки по поръчка и с материали на софийските търговци. Тъй бившите майстори стават калфи, а калфите се превръщат в чираци — и едните, и другите пролетаризирани. Наистина, те още работят в предишните дюкянчета, но фактически не са самостоятелни. Затова и цената на един абаджийски дюкян в Самоков към 1900 г. е пет пъти по-евтина, отколкото в годините непосредствено преда Освобождението. Предусещайки своя печален край, още към 1885 г. неколцина бивши абаджии с дружни усилия построяват малка текстилна фабричка в града. По-късно техният пример бил последван и от няколко кожари, основали фабричка за лицеви кожи. Ала тези първи промишлени предприятия не могат да спрат стопанския упадък на града.

Минал през града петнадесетина години подир Освобождението, Иречек отбелязва: „В Самоков от 456 работилници в турско време останаха само 58, от тамошните 330 гайтанджийници — само 15, от 25-те табаци — само 3.“ Упадъкът е пълен и Самоков заглъхва. Неговото население дори намалява от 1887 до 1900 година. През същия период жителите на малкия Ихтиман нарастват по брой с 44 на сто, а населението на Дупница — с 17 на сто. Разбира се, през това време София нараства повече от два пъти. Селяните от софийско вече не се стичат към Самоков за еженеделния пазар, защото нито има какво да купят там, нито могат да продадат нещо на обеднелите еснафи. Бедни са и самоковските селяни. Те идват на пазар в града със стари и изпокъсани дрехи и се държат тъй плахо, че не само синчетата на незабягналите турци, но дори и българските малчугани ги пресрещат с подигравки и хвърлят камъни по тях. Изселват се и богатите евреи, намерили по-добър поминък в столицата, запустяват и къщите на сарафите. Обзети от безизходност, доскорошните богаташи пъшкат от скука, а бедняците ги гази немотия, която ги тика към борба, към люта борба за правото на живот.