Асен Христофоров - Самоков

Докато описвал своето „Любословие“, К. Фотинов съставил и издал през 1845 г. един „Български разговорник за ония, кои обичат да се навикнуват да говорят гречески“, а седем години по-късно, пак в Смирна, отпечатал едно свое съчинение под надслов. „Поучение душесловно“. Самото заглавие подсказва какво влияние са упражнили върху Фотинов нравствено-поучител-ните книги на Йоаким Кърчовски, някогашния учител в Самоков. Езикът на Фотинов е самоковски, обилно примесен с църковнославянски форми. На същия език е писал и Неофит Рилски, преводачът на Новия завет. С превода на Стария завет се залавя К. Фотинов — в сътрудничество с мисионерите д-р Алберт Лонг и Елия Ригз. Преводът му отнема дълги години. И ако смъртта не бе прекъснала работата му тъй внезапно през есента на 1858 година, цялата Библия е щяла да излезе на западно наречие.

С превода на Стария завет се залавя П. Р. Славейков в сътрудничество с друг самоковец — учителя Христо-дул Сечанов. Двамата преработват направения от К. Фотинов превод, но П. Р. Славейков налага своя език. Това не омаловажава участието на самоковеца. Под неговото перо излязъл един „Месецослов“, или Вечен календар, отпечатан в Букурещ към 1840 г., а пет години по-късно и един учебник по аритметика, също издаден в Букурещ. Към 1853 година, вече в Цариград, Хр. Сечанов издава и своята граматика или „Буквеница славянска“. Друг негов съгражданин, Захария Круша, също учител и бивш ученик на Неофит Рилски, превел по същото време басните на Езопа, както и един гръцки календар, отпечатан през 1854 г. в Крагуевац. Третият самоковски литератор през този период е гайтанджията Д. Смрикаров.

Димитър Смрикаров литератор-търговец, който изоставя търговията си, за да превежда и издава книги, та да бъде от полза за „отечеството“ си, както нарича родния си град. В своя устрем да бъде полезен на българите той почти се разорява материално. Рядко се срещат такива родолюбиви люде! Той издава на свои разноски няколко чужди книги, като изпраща ръкописите на бившия си учител Неофит Рилски, за да бъдат коригирани. Между тях са и поучителните речи на старите гръцки философи, преведени от А. П. Гранитски, и едно кратко описание на църквата „Св. София“ в Цариград. Негово дело е съставянето и издаването на книгата „Златний извор“, пълна с полезни стопански сведения, и „Додатъци към Златний извор“, разпространена в кръгло 1800 екземпляра! С тези две книги Д. Смрикаров става родоначалник на българската земеделска книжнина.

И сред това изобилие на книжовници в Самоков през втората четвъртина на миналия век пак в тоя подрилски град се учредява и първата българска печатница по нашите земи. Нейният основател е самоковецът Никола Карастоянов, син на Кара Стоян, загинал юнашки в бой с кърджалиите. Бивш учител, получил образованието си в Рилския манастир, Никола става книжар, внасяйки книги от Сърбия, после и книгоиздател в Белград, гдето издава един „Часослов“ през 1833 г., а на следната година — и друга книга в Крагуевац. В 1835 г. той до-ставил в Самоков църковнославянски букви, уредил тайна печатница в зимника на къщата си и покрай религиозните щампи почнал да печати и книги от български и чужди автори, като върху кориците поставял името на Будим (Будапеща) или на друг чужд град, за да прикрие дейността си от местните турски власти. Той успял да получи официално разрешение за печатане на книги едва към 1847 година, когато и синът му Атанас се заели с тая дейност. През следващите няколко години баща и син издават седем книги. Между тях е и Календара на Захария Круша, както и третото издание на Часослова, отпечатан през 1833 г. в. Белград. И върху кориците на тия книги гордо се мъдри следният текст: „Напечатана в типографията на Н. Карастояновича и сина его Анастасия в Самокове.“

В тоя град, станал разсадник на учители, откърмили преводачи на чужди книги, съставители на учебници и ревностни книгоиздатели, дал на народа ни родоначалника на българския периодичен печат и основателя на първата наша печатница, се поражда и прочутата самоковска живописна школа. Преди своите тревненски събратя и зографите от Банско, самоковските живописци първи се освобождават от сковаващото влияние на традиционния византийски аскетизъм в изкуството. Най-видни измежду тях са Захария Зограф и Станислав Доспевски, двама близки родственици. Те и техните братовчеди, защото всички водят потеклото си от доспееца Димитър Христов, роден в 1770 година, са изографисали десетки църкви от Атон до Пловдив, от Плевен и Търново до Ниш, Скопие и Велес.