Асен Христофоров - Самоков

Жаждата на самоковци за учение се отразява и в дейността на двамина други техни съграждани, преселили се по различни причини в Русия. Първият от тях е З. М. Караспасов, търговец в град Таганрог, а вторият — архимандрит Хрисанд Дойчинов, игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир.

Зарадван от успехите на самоковското общинско училище, търговецът З. М. Караспасов се вслушал в съветите на своя приятел В. Априлов, благодетеля на габровското училище, и още към 1842 година изпратил крупен паричен дар на самоковци за издръжката на училището. Подир смъртта му неговият син, изпълнявайки завещанието на своя родител, продължавал ежегодно да изпраща по тридесет сребърни рубли на училищните настоятели. Ала тази връзка на първенците с хора в Русия скоро се видяла съмнителна на местните турски власти, които ги заподозрели в заговорничество срещу султана. Тъй, сред неприятности за самоковци и огорчение за далечния им съгражданин, помощта от Русия престанала да идва…

Като младеж, бъдещият архимандрит Хрисанд Дойчинов забягнал от Самоков поради кървава свада с някакво турче. Подир време, вече в Цариград, приел монашеския сан и постъпил на служба в самата патриаршия, грижливо скривайки произхода си. Към 1847 година той бил изпратен за игумен на Кисвско-гръцкия Екатерински манастир и прослужил в него цели десет години, без никой да се усъмни в народността му. Ала в гърдите му туптяло българско сърце и в душата му се набирала мъка за българския народ. Криел архимандритът народността си, но подпомагал и с парични помощи, и с ходатайства пред властите мнозина млади българи, дошли да се учат в Русия. По негова молба били приети за студенти в Московския и други университети както бъдещият прочут самоковски художник Станислав Доспевски, така и Сава Филаретов и К. Миладинов — трима достойни възрожденци.

Чрез дейността на старото общинско училище в града и с девическия метох като друг просветен център, броят на грамотните самоковци нараства ежегодно. Те вече чувствуват нужда от прочитна българска книга и първк подпомагат Йоаким Кърчовски. В списъка на спомоществувателите на стария техен учител към издадените от него три нравоучителни книги в Будапеща между 1814 и 1819 година личат най-много имена на четци от Самоков. Срещат се дори имената на жени-самоковки и на четци от близките български селца! Можем да си представим с каква гордост тези смирени читатели са поставяли някоя от книгите на дядо Йоаким редом с иконата в домашния иконостас, и то в едно време, когато дори Библията още не е била преведена на български език.

Подир книгите на Йоаким Кърчовски вижда бял свят и първата българска граматика, съставена от Неофит Рилски, и „Славяноболгарское детоводство“, издадена от Неофит Бозвели през 1835 година в Крагуевац, и славянобългарската граматика на дупничанеца Христаки Павлович, напечатана през 1838 година в Будапеща. Ала граматиките не са приятно четиво. Пръв измежду своите събратя самоковецът Константин Фотинов съставя в далечна Смирна една география на България и я издава през 1843 година в същия град под заглавието „Общо землеописание“. Тази книга е вече приятно, занимателно четиво, защото покрай сведенията за различни населени места в българските земи са разработени и много въпроси из областта на физическата география. Книгата намира добър прием и в Самоков, и в цялата страна. Окуражен от този първи успех, К. Фотинов намисля да създаде и българско периодично списание, което да сее просвета сред българите и да буди тяхното народно самосъзнание. И след първия пробен брой той пристъпва към осъществяване на мечтата си. Тъй идва на бял свят неговото „Любословие“.

Книжка първа на „Любословие, или периодично повсемесечно списание“, излиза през септември 1844 година в Смирна. Цели две години неговият създател се бори с невероятни трудности и почти редовно отпечатва списанието, като пълни страниците му с преводни и оригинални статии из всички области на обществения, политическия и стопанския живот. Неговата главна цел е да сее просвета и да повдигне самочувствието на сънародниците си. И като подема нишката на Паисиевата история, той не се свени да изкара славяните и особено българите за най-стар народ в Европа, с достойно и величаво минало — една нишка, която впоследствие ще бъде подхваната и продължена от Г. С Раковски, най-вече в противовес на сръбския шовинизъм. Тъй и Паисий, и Фотинов, и Раковски се борят срещу „мрака и тъмнината“ в българската действителност.