Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— Как?

— В една спасителна лодка как ще разбереш кой е капитанът?

— Това гатанка ли е?

— Не. Капитанът е човекът с пистолета.

— Аха. Сигурно си скрил и пистолет тук долу. Но той не е у теб сега и значи… — Дюк се ухили. — Татко, не мога да си представя, че ще ме застреляш. Би ли могъл?

Баща му впери поглед в него, после сведе очи.

— Не. Някой непознат може би. Но ти си ми син.

Той въздъхна.

— Добре, надявам се, че ще ми съдействаш.

— Поне това мога да ти обещая.

— Благодаря ти. Сега, ако ме извиниш, имам работа за вършене.

Господин Фарнъм се обърна.

— Джоузеф!

— Да, сър?

— Намираме се в ситуация седем.

— Ситуация седем ли, сър?

— Да, дори положението се влошава. Внимавай с инструментите и не губи време.

— Веднага, сър.

— Благодаря ти. — Той се обърна към сина си: — Ако наистина искаш да съдействаш, можеш да събереш парчетата на това радио. Моделът му е същия като на резервното. Може да използваме частите му, за да ремонтираме другото, ако се наложи. Ще го направиш ли?

— Да, разбира се. Казах ти , че ще ти съдействам.

Дюк коленичи на пода и продължи работата, която беше прекъснал малко преди това.

— Благодаря ти — баща му се обърна и тръгна към другия коридор.

— Господин Дюк! Горе ръцете!

Дюк погледна през рамо и видя Джоузеф, който бе насочил към него автоматичен пистолет „Томпсън“. Той веднага скочи на крака.

— Какво става, по дяволите!

— Не мърдайте или ще стрелям! — каза Джоузеф.

— Да — поклати глава бащата на Дюк. — Той не чувства угризения като мен. Джоузеф, ако мръдне, застреляй го.

— Татко! Какво става тук?

Господин Фарнъм се обърна към дъщеря си.

— Връщай се обратно!

— Но, татко…

— Млъквай! Да ви видя и двете на другото долно легло. Карън от вътрешната страна. Тръгвайте!

Карън тръгна. Барбара се вторачи в пистолета, който вече беше в ръцете на домакина й, и бързо се запъти към долното легло в другия коридор.

— Искам да се прегърнете — добави рязко той. — Едната да не позволява на другата да мърда.

После бързо се върна в първия коридор.

— Дюк.

— Да?

— Бавно свали ръце и си разкопчай панталоните. Остави ги да паднат, но не излизай от тях. След това бавно се обърни с лице към вратата. Дръпни резетата.

— Татко…

— Млъкни. Джоузеф, ако тръгне да прави нещо различно от това, което съм му казал, стреляй. Може отначало да се целиш в краката му, но обезателно го простреляй.

С пребледняло лице и замаяна физиономия Дюк направи точно каквото му беше наредено; остави панталоните си да паднат, обърна се, препъвайки се, и започна да дърпа резетата. Баща му го остави да продължи, докато дръпна половината резета.

— Дюк, спри. В следващите няколко секунди ще се реши дали ще си тръгнеш, или ще останеш. Знаеш какви са условията.

Дюк се поколеба само за секунда.

— Приемам.

— Ще трябва да ги променя. Няма да се подчиняваш само на мен, ще се подчиняваш и на Джоузеф.

— На Джоузеф?

— Моят помощник-командир. Имам нужда от такъв, Дюк; не мога да стоя буден през цялото време. С удоволствие щях да взема теб за заместник, но ти не искаше да имаш нищо общо. Затова обучих Джоузеф. Той знае къде се намира всичко, как работи, как да го поправи. Така че той е моят заместник. И така… Готов ли си да му се подчиняваш със същата охота? Без да му се репчиш?

Дюк бавно отговори:

— Обещавам.

— Добре. Но обещание, изречено под натиск, не обвързва. Съществува друга форма на подчинение, която се прилага в случай на насилие. Като юрист би трябвало да знаеш за какво говоря. Искам твоята гаранция като затворник. Заклеваш ли се да се подчиняваш на условията, докато не напуснем това скривалище? Честно споразумение — твоята клетва в замяна на това да не те изгоня от убежището?

— Заклевам се.

— Благодаря ти. Пусни резетата и си обуй панталоните. Джоузеф, свали пистолета.

— Добре, шефе.

Дюк залости вратата, закопча си и панталоните. Когато се обърна, баща му му подаде оръжието, с дръжката напред.

— За какво ми е това? — попита Дюк.

— Постъпи както намериш за добре. Ако не смяташ да спазиш клетвата си, по-добре да разбера още сега.

Дюк взе пистолета, махна пълнителя и извади патрона от магазина. Погледна го, върна го обратно, презареди и върна оръжието на баща си.

— Клетвата ми остава в сила. Вземи.

— Задръж го. Винаги си бил дебелоглав, но никога не си бил лъжец.

— Добре… шефе — синът му пъхна пистолета в джоба си. — Тук е доста горещо.