Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— И ще става още по-горещо.

— А? Имаш ли представа какво количество радиация ни облъчва?

— Нямам предвид радиацията. Огнена буря.

Той отиде до мястото, където се съединяваха коридорите, погледна към термометъра, а после към китката си.

— Трийсет градуса, а са минали само три минути от удара. Ще стане още по-лошо.

— Колко по-лошо?

— Откъде да знам, Дюк? Не знам колко далеч оттук са паднали бомбите, колко мегатона са били, колко се е разпрострял огънят. Дори не знам дали къщата над главите ни гори, или е била отнесена от взривната вълна. Нормалната температура тук е около десет градуса. Не отива на добре, но нищо не можем да направим по въпроса. Всъщност има едно нещо. Съблечи се по гащета. Аз ще го направя.

Той отиде в другия коридор. Момичетата все още лежаха на долното легло, прегърнати и тихи. Джоузеф седеше на пода, облегнат на стената, а котакът лежеше в скута му. Карън се ококори, щом видя баща си да идва, но нищо не каза.

— Можете да ставате, момичета.

— Благодаря — отвърна Карън. — Доста е топло да се гушкаме така.

Барбара се отдръпна и Карън седна.

— Така си е. Чухте ли какво стана оттатък?

— Нещо се поскарахте — предпазливо изрече Карън.

— Да. И това ще е последното ни скарване. Аз съм шефът, Джоузеф е моят заместник. Ясно ли е?

— Да, татко.

— Госпожице Уелс?

— Аз ли? О, да, разбира се. Това е вашето скривалище. Благодарна съм, че ме приехте в него, благодарна съм, че съм жива! И моля ви, господин Фарнъм, наричайте ме Барбара.

— Извинявай. Наричай ме Хю, предпочитам го пред Хюбърт. Дюк, вече всички сме на малки имена. Не ми викай татко, казвай ми Хю. Джо, зарежи господин и госпожа. Ясно ли е?

— Добре, шефе, щом казваш.

— Нека бъде „Добре, Хю“. А сега, момичета, сваляйте всичко, сутиени, чорапогащи и всякакви такива, после съблечете и Грейс, и загасете лампата там. Горещо е и ще става все по-горещо. Джо, остани само по гащета.

Господин Фарнъм свали якето си и започна да разкопчава ризата.

— Ъъъ, аз съм си добре — заяви Джоузеф.

— Не те питах как си, а ти казах да го направиш.

— Ъъъ… Шефе, не нося гащета!

— Така е — потвърди Карън. — Накарах го да побърза и нямаше време да ги обуе.

— И какво от това? — Хю погледна бившия си прислужник и се изхили. — Джо, голям си пъзльо. Трябваше да назнача Карън за заместник.

— Това ме устройва.

— Вземи си един чифт гащета от склада и се преобуй в тоалетното помещение. Междувременно покажи и на Дюк къде се намира. Карън, а ти покажи на Барбара. После ще се съберем на съвещание.

Съвещанието започна пет минути по-късно. Хю Фарнъм седеше на масата и разбъркваше картите. Когато всички седнаха, той попита:

— Някой иска ли да играем бридж?

— Татко, ти се шегуваш!

— Казвам се Хю. Не се шегувам, една игра бридж може да успокои нервите ви. Махни цигарата, Дюк.

— О… Извинявай.

— Мисля, че утре вече ще можеш да пушиш. Тази вечер пуснах доста силно чистия кислород, за да не влиза въздух отвън. Нали видя бутилките в тоалетното помещение?

В пространството между двата коридора имаше бутилки за въздух, резервоар за вода, походна тоалетна, запаси и оставаше малко място, където човек можеше да се изкъпе прав. Там се намираха и входните отвори и тръбите на вентилацията, които сега бяха здраво запушени, имаше и вентилатор, който се задвижваше с ръка, уловители за въглероден диоксид и водоизпарител. До това помещение се стигаше през малък сводест проход между леглата.

— С кислород ли са пълни? Мислех, че е сгъстен въздух.

— Щяха да заемат много място. Не можем да си позволим да палим огън, дори цигара. Отворих един шлюз с датчици за топлина и радиация — стойностите и на двете са много високи, гайгеровият брояч трещи като картечница. Хора, не знам колко дълго ще караме на бутилиран въздух. Изчислих, че за четирима души ще стигне за трийсет и шест часа, така че ако са шест — някъде около двайсет и четири, но това не е проблем. Аз се потя, вие също. Можем да издържим до около петдесет градуса. Ако температурата се повиши над тази, ще се наложи да използваме кислорода само за да охлаждаме помещението. Трябва да има идеален баланс между жегата и задушаването. Или ще стане лошо.

— Татко… Исках да кажа „Хю“. Да не би внимателно да се опитваш да ни съобщиш, че ще се опечем живи?

— Няма да се опечете, Карън. Няма да го позволя.

— Защото… Предпочитам куршума.

— Нито ще бъдете застреляни. Имам достатъчно приспивателни, за да могат двайсет души да умрат безболезнено. Но не сме тук, за да умрем. Досега извадихме голям късмет, с още малко и ще успеем. Така че не унивай.