Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

Във вътрешността на мината, на десет метра от входа, имаше дървена стена със здрава врата. Хю леко подкара колата, като принуди упоритата крава да върви пред него. Накрая доближи своята страна на колата към каменната стена, за да може да се отвори другата врата.

Кравата веднага се опита да се измъкне; Барбара отвори своята врата и й препречи пътя. Телето измуча и близнаците му отговориха.

Хю се измъкна покрай Барбара и бебетата, подмина кравата и отвори дървената врата. Тя се придържаше от промушен през две халки катинар, който не беше заключен. Наложи му се леко да побутне задницата на кравата, за да отвори вратата докрай.

— Включи дългите светлини. Нека осветят вътрешността. Барбара ги включи и настоя първо да вкарат вътре кравата и телето. Хю промърмори нещо за проклетия Ноев ковчег, но се съгласи, най-вече защото кравата им бе застанала на пътя. Вратата, въпреки че беше широка, бе около два сантиметра по-тясна от дебеланката; тя не искаше да мине през нея. Но Хю насочи главата й към входа и категорично я срита отзад. Тя премина. Телето последва майка си.

В този момент Хю разбра защо телето и кравата се бяха оказали тук. Някой — сигурно от местните жители — беше приспособил мината за обор. Вътре бяха складирани около двайсет бали сено. Щом се озова в близост до това съкровище, кравата не показа повече никакво желание да си тръгва.

Те внесоха кашоните вътре. Изпразниха два и сложиха вътре по едно бебе. До тях поставиха кашона с котетата. Трите кашона бяха закрепени така, че от тях да не може да се измъкне никой.

Докато разтоварваха от багажника пакета за първа помощ на Барбара, изведнъж стана светло като в ден. Барбара изпъшка:

— Господи! Няма да успеем.

— Продължаваме да разтоварваме. Остават около десет минути до звуковата вълна. Не знам за ударната. Ето, вземи пушката.

Вече бяха разтоварили от джипа контейнерите с вода и бензин, но още не бяха успели да ги вкарат вътре, когато земята започна да се тресе и да издава звуци като от гигантска подземна железница. Хю вкара контейнерите вътре и извика:

— Ще пренеса и тези!

— Хю, идвай тук!

— Ей сега. — Точно зад колата имаше сено, което беше довлякъл дотук. Той го събра, хвърли го през вратата, после се върна и събра остатъците — не за да спаси сеното, а за да намали опасността от пожар за бензина в резервоара на колата. Отначало дори помисли да изкара колата навън и да я пусне по наклона, но после реши да не рискува. Ако станеше толкова горещо, че да подпали бензина в резервоара, долу, дълбоко в мината, имаше и странични тунели.

— Барбара, запали ли фенерите?

— Да. Моля те, влизай вече. Моля те!

Той влезе и залости вратата.

— А сега нека да преместим балите със сено отзад, по-далеч от входа. Ти ще носиш фенера, аз ще нося сеното. И си гледай в краката. Отзад става доста мокро. Затова затворихме мината. Помпането ни излизаше твърде скъпо.

Те преместиха бакалските стоки, живите душици (човешки, котешки и телешки) и предметите от първа необходимост в един страничен тунел, на сто метра във вътрешността. Трябваше да газят през няколко сантиметра вода, но страничният тунел се намираше по-нависоко и беше сух. Веднъж Барбара изгуби мокасината си.

— Извинявай — каза Хю. — Тази планина е същинска гъба. От почти всяка цепка блика вода.

— Аз — отвърна Барбара — съм жена, която високо цени водата. И си имам напълно сериозна причина за това.

Хю не отговори нищо, защото всичко наоколо, дори на тази дълбочина, се освети от взрива на втората бомба. Той погледна часовника си.

— Точно навреме. Присъстваме на втора прожекция на един и същи филм, Барбара. Надявам се този път да е по-хладно в залата.

— Чудя се.

— Дали ще е хладно? Разбира се, че ще бъде доста по-хладно. Дори ако навън избухне пожар. Мисля, че знам едно място надолу, където ще можем да се скрием и да се спасим, да спасим дори и котките, но не и кравата с телето, ако вътре влезе пушек.

— Хю, нямах предвид това.

— А какво имаше предвид?

— Хю, не ти го казах веднага. Бях твърде разстроена, не исках и ти да се почувстваш така. Но моята кола не беше с ръчна скоростна кутия.

— А? Тогава чия е тази кола отвън?

— Моята. Тоест моите ключове бяха вътре — и определено вещите в багажника бяха мои. Но моята кола беше автоматик.

— Скъпа — каза бавно той, — мисля, че нещо са ти избили балансите.

— Знаех си, че така ще кажеш, затова си замълчах, докато не се озовахме на безопасно място. Но, Хю, скъпи, чуй ме! Аз никога не съм притежавала кола с ръчни скорости. Така и не се научих да карам такава. Не знам как се кара подобна кола.