Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

Тя се сгуши в него.

— Нали това ти казвах. Любими, двамата с теб преживяхме толкова много, че смятам повече за нищо да не се тревожа. Ако ни остава само час, аз ще се наслаждавам на всяка една секунда.

Ако са четирийсет години — ще се наслаждавам на всяка секунда от тях. Стига да сме заедно. Ако няма да сме, не ги искам. Но и в двата случая ще продължим напред. До последния ни ден.

— Да. До последния ни ден.

Тя въздъхна щастливо, смени пелената на подмокреното спящо дете, облегна се на рамото му и каза:

— Чувствам се като в първия ни ден. В убежището, имам предвид. Беше почти толкова тясно и дори още по-топло — но никога не съм била толкова щастлива. Не знаехме дали ще доживеем до края на деня. На нощта.

— Поне не се надявахме. Иначе сега нямаше да имаме близнаците.

— Тогава се радвам, че си мислехме, че ще умрем. Хю? Нали тук мястото не е по-малко, отколкото тогава, в убежището?

— Жено, ти си ненаситна в своята похот. Ще шокираш момчетата.

— Не мисля, че един път в годината се определя като ненаситност. А момчетата са твърде малки, за да се шокират. Хайде де! Нали сам каза, че след час може и да сме мъртви!

— Да, може би и ти си права, и теоретически аз подкрепям предложението. Но момчетата наистина ни пречат, а тук няма чак толкова много място, и дори да не бяхме претрупани с мокри бебета, пак нямаше да имаме физическата възможност. Ще трябва да се сгънем на четири.

— Да, мисля, че си прав. Наистина няма къде да се разположим. Може би ще ги смачкаме. Но ако ще умираме, ще е наистина жалко.

— Отказвам да приема, че ще умрем. Дори няма да си го помислям. Всичките ми сметки се базират на презумпцията, че ще оживеем. Ще продължим напред. Независимо от това, което ще се случи — ние ще продължим.

— Добре. Седем без коз.

— Така вече е по-добре.

— Удвоявам. И още веднъж. Хю? Веднага щом момчетата пораснат достатъчно, че да могат да държат тринайсет карти в дундестите си ръчички, ще започнем да ги учим да играят бридж. Така ще си имаме семейна четворка.

— Устройва ме. А ако не могат да се научат да играят, ще ги скопим и ще опитаме отново.

— Изобщо не искам да чувам тази дума!

— Извинявай.

— Не искам и да чувам повече този език, скъпи. Момчетата трябва да израснат с английския.

— Отново извинявай. Права си. Но понякога може да ми се изплъзне от езика. Дори започнах да мисля на Езика, с всичките тези преводи. Така че не се сърди, ако изпускам по някоя дума.

— За изпусканията няма да ти се сърдя. Като говорим за пускания… Ти пускал ли си се на Котето?

— Не.

— Защо не? Нямаше да имам нищо против. Почти нищо. Тя беше много сладка. Беше готова да се занимава с бебетата винаги, когато й позволях. Много обичаше момчетата.

— Барбара, не искам да мисля за Котето. Това ме натъжава. Надявам се този, при когото е сега, да се държи добре с нея. Тя беше абсолютно беззащитна — като коте, което още не си е отворило очичките. Безпомощна. За мен Котето беше олицетворение на всичко, което не понасям в робството.

Барбара стисна ръката му.

— И аз се надявам, че ще се отнасят добре е нея. Но, скъпи, не се измъчвай и без това не можеш да й помогнеш.

— Знам и точно заради това не искам да говорим за нея. Но тя ми липсва. Като дъщеря. Тя ми беше като дъщеря. Никога не ми е топлила леглото.

— Не съм се и съмнявала, скъпи. Но… Тук, разбира се, може и да е тесничко. Но нищо, животът продължава. Тъй че изобщо не ми се иска да се държиш с мен като с дъщеря. Възнамерявам непрекъснато да поддържам леглото ти топло.

— Ммм… Не забравяй, че съм един стар човек.

— Стар човек друг път! За всички практически цели ние сме на една и съща възраст — някъде около четири хиляди години, ако се брои отиването и връщането. А аз преследвам изцяло практически цели. Разбра ли ме?

— Напълно. Четири хиляди години — предполагам, че и така може да се погледне на нещата. Макар и не „за практически цели“.

— Няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно — мрачно каза тя. — При мен това няма да мине.

— Жено, при теб мислите текат само в една посока. Добре, ще се постарая. Ще си почивам през цялото време и ще те оставя да вършиш цялата работа. Хей, мисля, че стигнахме.

Кутията помръдна няколко пъти, после за известно време остана неподвижна, след това неочаквано се стрелна нагоре така, че чак им прилоша, после внезапно спря, сякаш се поколеба малко и после окончателно се закрепи.

— Намирате се в експерименталната камера — чу се глас, идващ отникъде. — Предупреждаваме ви, че може да последва падане от малка височина. Съветваме ви да станете, да вземете по едно дете и да се приготвите за падането. Разбрахте ли?