Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— Въпреки това ще отида на разузнаване. Ти стой тук.

Върна се след по-малко от две минути, отвори вратата със замах, стовари се на седалката и шумно си пое въздух.

— Мили! Мили! — възкликна Барбара.

— О, Господи! — Хю се закашля и се опита да си поеме дъх. — Тя е вътре! Грейс! А също и аз. — Той облегна чело на волана и изхълца.

— Хю.

— Какво? О, Господи!

— Престани, Хю. Докато те нямаше, запалих двигателя. Ключовете бяха на таблото, оставих ги, за да може Дюк да премести колата. Така че да тръгваме. В състояние ли си да караш?

Той постепенно се успокояваше.

— В състояние съм.

Достатъчни му бяха десет секунди, за да провери таблото, да дръпне седалката си назад, да включи на скорост, да излезе от алеята и да свие вдясно. Четири минути по-късно зави на запад по магистралата към планината, като внимаваше за знаци „стоп“. Сети се, че тази нощ не беше особено подходяща да бъде спрян от полицията за шофиране без документи. Докато завиваше, някъде в далечината един часовник отбеляза половинката на часа. Хю погледна ръчния си часовник и установи, че закъснява с една минутка. — Включи радиото, скъпа.

— Хю, съжалявам. Проклетото нещо се счупи, а аз не можех да си позволя да го занеса на ремонт.

— О, добре. Няма значение. Искам да кажа, че новините нямат значение. Опитвам се да преценя колко далеч можем да стигнем за един час. За час и няколко минути. Помниш ли кога ни удари първата ракета?

— Мисля, че каза единайсет и четирийсет и седем.

— И аз така си спомням. Просто ми се искаше и ти да го потвърдиш. Но всичко съвпада. Ти направи палачинки „Креп Сюзет“, двете е Карън ги донесохте точно навреме, за да хванете края на новините в десет часа. Аз ги изядох много бързо — бяха превъзходни — и онзи стар чудак позвъни на вратата. Тоест аз. И аз отворих. Някъде към десет и двайсет или малко по-късно. Сега чухме как бие десет и половина и ръчният ми часовник го потвърди. Разполагаме с около седемдесет и пет минути, за да се отдалечим колкото се може повече от кота нула.

Барбара не каза нищо. След няколко минути излязоха извън границите на града; Хю натисна педала на газта и увеличи скоростта от предпазливите седемдесет километра в час на точно сто.

След около десет минути тя продума:

— Скъпи? Съжалявам. За Карън, имам предвид, няма за какво друго да съжалявам.

— А аз не съжалявам за нищо. Дори и за Карън. Наистина бях разтърсен, когато чух отново веселия й смях, да. Но сега ще го запазя завинаги в себе си. Барбара, за пръв път в живота си повярвах в безсмъртието. Карън е жива там, някъде зад нас — и въпреки това ние я видяхме как умира. Така че в един такъв безвременен смисъл Карън ще живее вечно, някъде в неизвестността. Не ме карай да ти го обяснявам, но така стоят нещата.

— Винаги съм го знаела, Хю. Но не се осмелявах да го споделя.

— Винаги можеш да говориш каквото поискаш, по дяволите! Бях ти го казал, доста отдавна. А аз вече не тъгувам за Карън. И, честно да си кажа, не мога да тъгувам за Грейс. Някои хора успяват да постигнат успех, като се опитват да се наложат; тя е такъв човек. Колкото до Дюк, направо не ми се мисли за него. Таях големи надежди за сина си. Моят голям син. Но никога не взех участие във възпитанието му, нито взех участие в това, което го направи такъв, какъвто е сега. Както отбеляза Джо, Дюк не се чувства чак толкова зле — ако се смята, че благополучието, сигурността и „Щастието“ са достатъчен критерий. — Хю сви рамене, без да сваля ръцете си от волана. — Затова ще го забравя. От този момент ще се постарая никога повече да не помисля за него.

Скоро той отново заговори.

— Скъпа, въпреки че си затрупана с бебета, ще успееш ли да свалиш това нещо от рамото ми?

— Сигурна съм, че ще мога.

— Тогава го свали и го метни в канавката. Предпочитам да го захвърля в епицентъра на взрива, освен ако вече не сме се измъкнали от него. — Той се намръщи. — Иска ми се тези хора никога да не се сдобият с възможността да пътуват във времето. Особено Понс.

Известно време тя се занимаваше мълчаливо с уреда на рамото му, като работеше само с една ръка. Най-накрая освободи радиационния часовник и го захвърли в тъмното. Тогава каза:

— Хю, мисля, че Понс никога не е очаквал от нас да приемем предложението му. Според мен той го направи със съзнанието, че аз ще откажа, въпреки че ти беше решил да се жертваш.

— Но, разбира се! Той ни използваше като морски свинчета — или като своята бяла мишка — и ни изнуди да се „съгласим“. Барбара, в състояние съм да понеса — и донякъде да разбера, но не и да простя — поведението на някои кучи синове. Но според мен Понс беше много по-лош. Той нямаше никакви добри намерения. Винаги можеше да докаже, че наказанието, което ти налага, е за твое добро. Презирам го.