Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

Барбара продължи упорито:

— Хю, на колко от съвременните бели може да се даде такава власт, с каквато разполагаше Понс, и те да я използват толкова умерено, както постъпваше той?

— А? На николко. Дори на твоя покорен слуга. А това с „белите“ беше удар под кръста. Тук цветът на кожата няма нищо общо.

— Добре, оттеглям думата „бял“. И съм сигурна, че ти ще се справиш добре. Но други не познавам.

— Дори и аз не бих се справил. Никой не трябва да разполага с такава власт. Единствения път, когато имах такава възможност, аз се възползвах от нея по същия отвратителен начин, както Понс. Имам предвид онзи момент, когато заповядах да заплашат Дюк с оръжие. Трябваше просто да използвам каратето и да го просна на пода, дори да го убия. Но не и да го унижавам по този начин. Никой , Барбара. Но Понс беше от най-лошите. Да вземем Мемток например. Наистина съжалявам, че се наложи да го убия. Той беше човек, който се държеше по-добре, отколкото позволяваше характерът му. У Мемток имаше много злоба и даже садизъм. Но той държеше тази своя страна под контрол, за да може да изпълнява задълженията си колкото се може по-добре. Но Понс… Барби, скъпа, може би по-този въпрос никога няма да постигнем съгласие. Ти чувстваш симпатия към него, защото през по-голямата част от времето той се държеше добре с теб и винаги беше мил е нашите момчета. Но аз го презирам точно заради това — защото обичаше да проявява своята „кралска милост“, да е по-малко жесток, отколкото би могъл да бъде. Но той никога не забравяше да напомни на жертвата си колко жесток би могъл да бъде, ако не е толкова сладък старец и такъв милостив владетел. Презирам го заради това. Започнах да изпитвам презрение много преди да разбера, че на трапезата му поднасят сготвени млади девойки.

— Какво?

— Ти не знаеше ли? О, не може да не си разбрала. Двамата с Понс обсъдихме това по време на последния ни разговор. Не ни ли слушаше?

— Помислих си, че тогава просто и двамата сте ужасно саркастични.

— Не, Понс е канибал. Може би не в истинския смисъл, защото той не ни смята за хора. Но той се храни с нас — всичките го правят. Понс винаги предпочита момичета. Разбрах, че на семейната трапеза се сервира по едно на ден. Момичета горе-долу на възрастта и с телосложението на Котето.

— Но… Но… Хю, аз много пъти ядях същата храна като него. Сигурно съм… Сигурно…

— Разбира се. Аз също. Но само до момента, в който научих истината. Ти също.

— Скъпи… по-добре спри колата. Мисля, че ще повърна.

— Ако трябва, повърни върху близнаците. Нищо не може да ме накара да спра тази кола.

Тя успя да отвори прозореца и се наведе навън. След малко той нежно попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Донякъде.

— Скъпа, по принцип онова, което човекът ядеше, в никакъв случай не говори против него. Той просто не виждаше в това нищо лошо. Сигурно кравите щяха да се чувстват по-същия начин, ако можеха да мислят. Но всичко останало… Понс прекрасно разбираше какво прави. Винаги се опитваше да се оправдае. Той даде рационално обяснение за робството, за тиранията и винаги искаше жертвата да е съгласна с него и да му благодари. Палачът очакваше да получи бакшиш.

— Не искам да говорим за него, скъпи. В главата ми всичко е объркано.

— Извинявай. Полупиян съм, въпреки че не съм близвал алкохол и сам не зная какви ги говоря. Провери дали няма някой зад нас, смятам да завия наляво.

Тя се огледа и след като свиха по едно шосе, по-тясно и не толкова равно, Хю каза:

— Мисля, че се сетих къде да отидем. Първо ще се отдалечим колкото се може повече. Сега вече имаме цел. И може би това място е напълно безопасно.

— Къде, Хю?

— В затворената мина. Някога вложих пари в нея и ги загубих. Може би сега ще успее да се изплати. Нарича се „Хевли Лоуд“. Има чудесни големи тунели и до нея най-лесно се стига по този път. Стига да я намеря в тъмното. И ако успеем да я открием, преди да започнат проблемите.

Той се съсредоточи върху пътя, превключваше скоростите при изкачванията и спусканията, рязко натискаше спирачката на завоите и след това ги взимаше остро, с мръсна газ.

След един особено опасен завой, от който косата на Барбара се изправи от ужас, тя му каза:

— Виж какво, скъпи, знам, че правиш това, за да ни спасиш. Но след катастрофа човек умира също толкова окончателно, колкото и след атомна бомба.

Той се усмихна, без да намали.

— Преди карах джипове по тъмно, без фарове. Барби, няма да ни убия. Малко хора разбират възможностите на автомобила и аз се зарадвах, че имаш ръчна скоростна кутия. Тя е идеална за планински пробези. Не бих се осмелил да карам така, ако колата беше автоматик.