Робърт Хайнлайн - Имението на Фарнъм

— Да — отговори Хю, докато помагаше на Барбара да се изправи. — От каква височина?

Отговор не последва. Хю рече:

— Скъпа, не знам какво са имали предвид. Падането от малка височина може да бъде двайсет сантиметра или двайсет метра. Прегърни Джо, за да не се нарани, и леко свий крака в коленете. Ако паднем от високо, не си изпъвай краката, а леко се отпусни. Не се опитвай да посрещнеш земята с изпънати крака. Тези шегаджии изобщо не се интересуват какво ще се случи с нас.

— Свити колене. Да предпазя Джоуи. Добре.

Паднаха.

Хю не можа да разбере от каква височина са паднали, но в края на краищата реши, че едва ли е било по-високо от метър и нещо. В един момент те седяха в добре осветения тесен контейнер; в следващия вече бяха навън и падаха в тъмната нощ.

След като ботушите му се удариха в земята, той падна върху дясната си страна, като си удари бедрото и в тялото му се впиха двата много твърди фишека от сребърни долари, които беше пъхнал в джоба си. После Хю се претърколи, за да предпази бебето, което държеше в ръце.

След това седна на земята. Барбара лежеше на една страна и не помръдваше.

— Барбара! Добре ли си?

— Да — отговори тихо тя — Мисля, че не съм ранена. Просто от удара останах без дъх.

— Джоуи добре ли е? Хюи е наред, но мисля, че сега е още по-мокър.

— Джоуи е добре.

И сякаш за да потвърди това, Джоуи се разплака; брат му веднага се присъедини към него.

— Мисля, че той също беше останал без дъх. Млъкни, Джоуи. Мама е заета. Хю, къде се намираме?

Той се огледа.

— На паркинга до търговския център — обяви той, — който се намира само на четири пресечки от дома ми. Очевидно сме попаднали съвсем близко до нашето време. Поне това, върху което едва не паднахме, е форд от 61-ва година.

Паркингът беше пуст, като се изключи тази кола. Хрумна му, че пристигането им нямаше да бъде просто падане, а експлозия, ако се бяха приземили само на два метра вдясно. Но той веднага прогони тази мисъл. Бяха преживели толкова много, че една избегната опасност вече не означаваше нищо.

Хю се изправи и помогна на Барбара да стане. Тя присви очи и той успя да забележи това на слабата светлина, която струеше от вътрешността на банката.

— Проблем ли има?

— Навехнах си глезена, когато се ударих в земята.

— Можеш ли да ходиш?

— Мога.

— Аз ще нося и двете момчета. Не е много далеч.

— Хю, къде отиваме?

— Ами у дома, разбира се. — Той надникна през прозореца на банката и се опита да открие календар. Забеляза някакъв на стената, но светлината не достигаше до него; изобщо не можеше да го разчете. — Интересно каква дата е днес. Скъпа, колкото и да не ми се иска да го призная, изглежда, че пътуването през времето е свързано с някои парадокси — и според мен скоро ще причиним истински шок на някои хора.

— На кого?

— Ами на мен, може би. В моето по-ранно превъплъщение. Може би трябва първо да му позвъня по телефона, за да не го стресна. Не, той — имам предвид аз — няма да повярва. Сигурна ли си, че можеш да ходиш?

— Сигурна съм.

— Добре. Подръж тези малки чудовища за малко, за да си сверя часовника. — Той отново надникна в банката. Часовникът на стената се виждаше добре, въпреки че календарът беше в сянка. — Добре. Върни ми ги. И се обади, когато имаш нужда от почивка.

И те потеглиха. Барбара накуцваше, но се стараеше да не изостава. На него не му се разговаряше, защото все още не си беше подредил мислите. Да види отново града, който смяташе за унищожен, толкова тих и спокоен в топлата лятна вечер, го разтърси повече, отколкото се осмеляваше да признае. Старателно избягваше да мисли за това, което може да открие в дома си, освен една мимолетна мисъл — ако се окажеше, че още не е построил убежището и никога няма да го построи, щеше да се опита да промени историята.

Но той прогони и тази мисъл, като се концентрира върху това колко е щастлив, че Барбара е жена, която никога не говори, когато нейният мъж иска от нея да мълчи.

Накрая свиха по алеята към къщата му. Барбара накуцваше, а ръцете на Хю бяха започнали да изтръпват, тъй като нямаше къде да премести двойния си товар. На алеята бяха паркирани две коли; той спря до едната, отвори вратата и каза:

— Влез вътре и седни — така ще облекчиш тежестта върху крака си. Аз ще оставя момчетата при теб и ще отида да поразузная наоколо.

Къщата беше ярко осветена.

— Хю! Недей!

— Защо не?

— Това е моята кола. Това е онази нощ!

Той впери поглед в нея. После каза тихо: