Робърт Хайнлайн - Луната е наставница сурова

Посрещнаха ни на Източната станция и едва ни дадоха време да махнем скафандрите — все едно, че пак се връщах от Земята с тези викащи тълпи и вдигането на рамене. Подхванаха дори момичетата, понеже Слим Лемке запита Леноре:

— Може ли и вас да носим?

Отговори му Уайо:

— Защо не?

И стилягите се сборичкаха кой да има честта.

Повечето мъже шетаха в скафандри. Изненадах се у колцина от тях блестеше оръжие, докато разбрах, че това не са наши оръжия, бяха ги пленили. Но преди всичко беше благословеното спокойствие да видя Луна Сити непокътната!

Можех да мина и без тържествено шествие. Сърбеше ме да стигна до телефон и да науча от Майк какво точно е станало, колко са убитите, какви са щетите, какво е струвала тази победа. Обаче не ми позволиха. Щем не щем, отнесоха ни в Стария купол.

Избутаха ни на платформа с Проф и другите от кабинета, с големи клечки и всякакви подобни. Нашите момичета олигавиха професора, а той ме прегърна по южняшки, с мляс-мляс по бузата. Някой нахлупи шапка на свободата върху главата ми. Зърнах малката Хейзъл в тълпата и й пратих въздушна целувка.

Накрая се умириха достатъчно, за да говори Бернардо де ла Пас.

— Приятели мои — започна и изчака да настъпи пълна тишина. — Приятели мои — повтори меко. — Любими съратници. Най-после се срещаме свободни и сега с нас са героите, които сами се сражаваха в последната битка за Луната.

Приветстваха ни гръмко, той пак почака. Виждах колко е уморен, ръцете му трепереха, когато се държеше за парапета.

— Искам те да ви разказват, всички ние искаме да чуем как е било. Но първо имам едно радостно известие. Велики Китай току-що обяви, че ще строи в Хималаите огромен катапулт, за да направи доставките към Луната лесни и евтини, както доставките оттук до Синята планета.

Замълча да минат виковете и продължи:

— Само че това ще стане в бъдеще. Днес… О, прекрасен ден! Най-накрая светът призна независимостта ни. Свободни сме! Вие извоювахте щастието си…

Проф спря, изглеждаше изненадан. Не уплашен, а озадачен, леко се олюля.

После той умря.

Вкарахме го в магазин зад платформата. Но и помощта на една дузина доктори беше безполезна. Старото му сърце угасна, изтърпяло твърде много претоварвания. Понесоха го обратно навън и аз тръгнах след тях.

Граф Стю Лажуайе докосна ръката ми:

— Господин премиер-министър…

— А? Ох, за Бога!

— Господин премиер-министър — уверено повтори той, — налага се да поговорите с множеството, да отпратите хората по домовете им. След това има други неща, които трябва да направим.

Въпреки спокойния глас сълзите се стичаха по лицето му.

Затова се върнах върху трибуната и потвърдих онова, за което вече се досещаха. Казах им да се прибират. И се озовах в стая L на „Рафълз“, където започна всичко. Предстоеше извънредно заседание на кабинета. Но първо се втурнах към телефона, спуснах покривалото и набрах MYCROFTXXX.

Чух сигнал за несъществуващ номер. Опитах пак — същото. Хм! Вдигнах лепкавото покривало и попитах най-близко седналия човек (беше Волфганг):

— Телефоните не работят ли?

— Зависи. Вчерашната бомбардировка пораздруса нещата тук. Ако желаеш да се свържеш с някого извън града, най-добре звънни в централата.

Представих си как искам от диспечера да ме съедини с призрачен номер.

— Каква бомбардировка?

— Ама ти не разбра ли? Съсредоточена беше върху Комплекса. Обаче момчетата на Броуди докопаха кораба. Няма лоши повреди. Поне нищо, което не може да се поправи.

Принуден бях да отложа това, чакаха ме. Аз не знаех какво да предприема, но Стю и Волф Корсаков знаеха. Шини получи задачата да пише комюникета за земяните и останалата част от Скалата. Чувах се да обявявам цял лунен ден траур и двайсет и четири часа оплакване без никакви ненужни занимания. После давах нареждания да изложат тялото за тържествено поклонение — пъхаха ми всички думи в устата, бях безчувствен и мозъкът ми не искаше да проработи. О’кей, да свикаме Конгреса след изтичането на това денонощие. В Новилен? О’кей.

При Шини идваха съобщения от Земята. Волфганг съчини нещо вместо мен, където казваше, че поради смъртта на нашия президент отговорите ще се забавят най-малко с един ден.

Накрая сколасах да се измъкна с Уайо. Охрана от стиляги държеше хората настрана до частен шлюз 13. Щом влязохме у дома, нахълтах в работилницата под предлог, че желая да си сменя ръцете.

— Майк?

Никакъв ответ.

После опитах да набера неговите символи на домашния телефон — нулев сигнал. Реших твърдо, че утре ще отида в Комплекса. След смъртта на Проф имах нужда от Майк повече, отколкото преди.