Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Той се ухили и изглеждаше на около тринадесет. Исусе, защо не бе хукнал да търси прикритие след тази нощ? Защо аз не хукнах? Нямах отговор, поне не и смислен. Защо го правех? Защото бях добра в занаята — това беше отговорът. Може би Лари също щеше да стане добър. Може би… а можеше и просто да стане мъртвец.

Излязох от колата и се облегнах на отворената врата.

— Върви си право вкъщи и ако нямаш резервен кръст, купи си още утре!

— Добре — каза Лари.

Затворих вратата пред сериозната му, искрена физиономия. Изкачих стълбите и не погледнах назад. Не исках да го виждам как подкарва колата, още жив, все още горящ от желание след първия си сблъсък с чудовищата. Аз бях само четири години по-възрастна от него. Четири години. Струваха ми се векове. Никога не съм била толкова зелена. Смъртта на майка ми, когато бях на осем, се погрижи за това. Ранната загуба на родител спомага да ти се разсеят илюзиите за живота.

Щях да се опитам да разубедя Лари за идеята да става вампирски екзекутор, но ако всичко друго се провалеше, щях да работя с него. Има само два вида ловци на вампири: добри и мъртви. Може би бях способна да го направя един от добрите. Това е с пъти по-добро от алтернативата.

Беше 3:34 в петък сутринта. Седмицата излезе длъжка. Разбира се, коя ли седмица тази година не бе длъжка? Бях казала на Бърт да наеме допълнителни хора. Той бе намерил Лари. Защо това не ме ощастливяваше? Защото Лари бе просто поредната жертва, очакваща подходящото чудовище. Моля те, пази го, Господи! Моля те! Заради мен вече бяха умрели повече невинни, отколкото можех да понеса.

Коридорът бе изпълнен с присъщото на полунощ усещане. Единственият звук бе съскането на климатика, накъсвано от приглушените стъпки на найките ми по пода… Беше твърде късно за живеещите ми през деня съседи да не са легнали и твърде рано да се събуждат. Два часа преди изгрев можеш да останеш насаме със себе си.

Отключих чисто новичката си взломоустойчива ключалка и влязох в мрака на апартамента си. Светнах лампите и ярката светлина обля белите стени, под, диван и кресло. Все едно колко е добро нощното ти зрение, всички обичат светлината. Ние сме твари на деня, без значение с какво си изкарваме хляба.

Захвърлих якето си на кухненския плот. Беше твърде мръсно за белия диван. По себе си имах както кал, така и листенца от плевелите. Кръвта обаче беше малко — в това отношение нощта бе минала добре.

Измъквах се от презраменния кобур, когато го усетих. Въздушните течения се движеха, защото нещо ги бе раздвижило. И просто ей тъй на осъзнах, че не съм сама.

Вече стисках пистолета, когато гласът на Едуард се разнесе от мрака в спалнята ми.

— Анита, недей!

Поколебах се с пръсти върху оръжието.

— Ами ако посмея?

— Ще те застрелям. Знаеш, че ще го направя! — каза го меко, с хищна увереност. Бях го виждала да използва огнехвъргачки, докато говори с този тон. Гладко и спокойно като пътя към Ада.

Полека дръпнах ръка от оръжието си. Едуард щеше да ме гръмне, ако се наложеше. По-добре беше да не го насилвам, не още. Не още.

Сплетох пръсти на темето си, без да го чакам да ми го нарежда. Може би щях да спечеля някоя точка, задето съм активно сътрудничещ затворник. Нъцки.

Едуард излезе от мрака като рус призрак. Беше изцяло в черно, като изключим късата коса и светлото лице. В черните ръкавици на ръцете си бе хванал деветмилиметрова „Берета“, насочена съвсем уверено към гърдите ми.

— Ново оръжие? — полюбопитствах аз.

Призрак на усмивка раздвижи устните му.

— Да, харесва ли ти?

— Беретата е хубав пистолет, но нали ме познаваш…

— Фен на браунинга — съгласи се той.

Усмихнах му се. Двама стари приятели просто си дрънкотят…

Едуард притисна дулото на пистолета към тялото ми, докато ми вземаше браунинга.

— До стената и се разкрачи!

Облегнах се на облегалката на дивана, за да ме претърси. Нямаше какво да намери, но Едуард не го знаеше. Никога не е безгрижен. Това е една от причините да е още жив. Това — и фактът, че е много, много добър.

— Каза, че не можеш да отвориш ключалката ми — намекнах.

— Донесох си по-добри инструменти.

— Значи не е взломоустойчива.

— Би била за повечето хора.

— Но не и за теб!

Той се взря в мен с очи, празни и мъртви, като зимно небе.

— Аз не съм като повечето хора.

Не успях да сдържа усмивката си:

— Вярно си е от игла до конец.

Едуард ми се намръщи.

— Кажи ми името на Господаря и няма да се налага да го правим… — Пистолетът му дори не трепна. Моят браунинг стърчеше от колана на панталоните му. Бях се надявала, че ще се сети за предпазителя. Или може би не бях…