Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Не ми трябва.

— Бяхте в безсъзнание над час, госпожице Блейк — намеси се Рубенс. — Накарахме полицията да извика линейка, когато не успяхме да ви събудим.

Той стоеше достатъчно близо, за да се пресегна и да го докосна. Изглеждаше ми дружелюбен, излъчваше позитивност, като булка в големия й ден. Защо внезапно бях станала негова любимка?

— Така, значи те са полели със светена вода вампирката, която те ухапа. Какво стана после? — попитах Лари.

— Прогониха и останалите с кръстове и амулети.

— Амулети?

Рубенс извади окачени на верижка две миниатюрни, облицовани с метал книжки. И двете се побираха в шепата ми, че оставаше и свободно място.

— Това не са амулети, Лари. Това са миниатюрни еврейски Свещени книги.

— Мислех си за Звездата на Давид…

— Тя не работи, защото е знак за расова принадлежност, не истински религиозен символ.

— Значи са като миниатюрни Библии?

Вдигнах вежди.

— Тората съдържа Стария завет, така че да — като миниатюрна Библия е.

— А Библията действа ли за християните?

— Не знам. Вероятно просто никога не съм била нападана от вампири, докато си нося библията… Всъщност в случая вината беше моя. По-точно кога за последен път бях чела Библията? Дали не ставах „неделна християнка“? Щях да се притеснявам за душата си после, след като тялото ми се почувстваше малко по-добре.

— Отпратете линейката, добре съм.

— Не сте добре — отвърна Рубенс. Протегна се, сякаш за да ме докосне. Погледнах го и той се спря насред движението. — Нека ви помогна, госпожице Блейк. Имаме общи врагове!

Полицаите бяха тръгнали към нас през тъмната трева. Карл Ингър също приближаваше, говорейки тихо с ченгетата.

— Полицията знае ли, че първоначално стреляхте по нас?

По лицето на Рубенс пролази сянка.

— Не знаят, нали?

— Ние ви спасихме, госпожице Блейк, от съдба по-лоша от смъртта. Сгреших, че се опитах да ви нараня. Вие вдигате мъртвите, но ако сте истински врагове на вампирите, значи сме съюзници.

— Врагът на моя враг е мой приятел, а?

Той кимна.

Полицаите бяха съвсем близо, почти можеха да ни чуят.

— Добре, но ако още веднъж насочите пистолет към мен, ще забравя, че сте ми спасили живота!

— Никога няма да се повтори, госпожице Блейк, имате думата ми!

Щеше ми се да кажа нещо унизително, но полицаите бяха до нас. Щяха да чуят. Нямах намерение да издавам Рубенс и „Хората преди всичко“, така че си прехапах умния език за по-късна употреба. Като познавах дребосъка, не се съмнявах, че ще ми се отвори и друга възможност.

Излъгах полицаите за „Хората преди всичко“ и излъгах за това, което Алехандро искаше от мен. Просто поредната безумна атака от рода на случилите се вече два пъти. По-късно пред Долф и Зербровски щях да кажа истината, но точно сега не ми се обясняваше цялата бъркотия на непознати. Не бях сигурна дори дали и Долф ще научи пълната история. Например фактът, че съм почти сигурно човешкият слуга на Жан-Клод.

Тц, няма нужда да споменавам това.

Колата на Лари беше последен модел „Мазда“. Вампирите бяха занимавали „Хората преди всичко“, така, че те не бяха имали време да потрошат колата. Късмет за нас, понеже моята беше свършена. Ох, налагаше се да мина през застрахователната компания и те да ми обяснят, че е свършена, но имаше нещо сериозно строшено отдолу; оттам течеше по-тъмна от кръв течност. Предницата изглеждаше така, сякаш сме ударили слон. Мога да позная свършената кола, като я видя.

Бяхме прекарали последните няколко часа в спешното отделение. Екипът на линейката настоя да ме види доктор, пък и Лари се нуждаеше от няколко шева на челото. Морковената му коса падаше напред и скриваше раната. Първият му белег. Първият от многото, ако останеше в бизнеса и се мотаеше около мен.

— Бил си на работа колко — четиринадесет часа? Какво мислиш засега? — попитах.

Той ме погледна странешком, след това върна поглед на пътя. Усмихна се, но не ми се стори много весел.

— Не знам.

— Искаш ли да станеш съживител, когато завършиш?

— Мислех, че искам — обясни колегата ми.

Честност — рядък талант.

— Вече не го мислиш?

— Не наистина.

Приключих разговора дотук. Инстинктът ми подсказваше да го разубедя. Да му кажа да се заеме с някакъв нормален, обикновен бизнес. Но знаех, че вдигането на мъртъвци не е просто избор на професия. Ако „талантът“ ти е достатъчно силен, просто се налага да вдигаш мъртвите, иначе рискуваш силата да се излее от теб в странни моменти. Дали терминът „крайпътни жертви“ значи нещо за вас? За мащехата ми Джудит има много неприятен смисъл. Разбира се, тя не е много доволна от професията ми. Смята я за мрачновата. Какво мога да кажа? Ами — права е.