Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Отворих уста и я затворих, и просто го изгледах. Не можех да предам Жан-Клод на Едуард. Бях Екзекуторката, но пък него вампирите го наричаха Смъртта. Беше си заслужил името.

— Мислех, че ме следиш и тази вечер.

— Прибрах се, след като те видях как се оправяш със зомбито. Явно е трябвало да поостана наблизо. Кой ти разкървави устата?

— Нямам намерение да ти казвам нищичко. Знаеш добре.

— Всеки се пречупва, Анита, всеки.

— Дори и ти?

Призракът на усмивката се завърна за миг.

— Дори и аз.

— Има някой, по-добър от Смъртта? Я ми разкажи!

Усмивката се разшири.

— Някой друг път.

— Хубаво е да знам, че ще има и друг път — казах.

— Не съм дошъл да те убивам.

— Да, само да ме изплашиш или измъчваш, за да ти разкрия името на Господаря, нали?

— Да — съгласи се той с тих и нисък глас.

— Надявах се да кажеш, че греша.

Едуард леко мръдна рамене.

— Предай ми Господаря на града, Анита, и ще си ида.

— Знаеш, че не мога.

— Знам, че се налага, иначе нощта ще бъде доста дълга!

— Значи нощта ще е дълга, защото нямам намерение да ти кажа и дума.

— Не обичаш да те притискат — заяви убиецът.

— Точно така.

Той поклати глава.

— Обърни се, облегни си кръста на дивана и сложи ръце зад гърба си.

— Защо?

— Просто го направи?

— За да ми вържеш ръцете ли?

— Действай!

— Няма да стане.

Той пак се намръщи.

— Искаш ли да те застрелям?

— Не, но нямам и намерение просто да си стоя, докато ме връзваш.

— Връзването не боли.

— Повече ме притеснява онова, което следва после.

— Знаеш какво ще направя, ако не ми съдействаш!

— Ами направи го, де!

— Не ми сътрудничиш.

— Ужасно съжалявам!

— Анита!

— Просто не вярвам в помагането на хора, които се канят да ме измъчват. Макар че не виждам бамбукови пръчки. Как примерно можеш да измъчваш някого без бамбукови пръчки?

— Я стига! — Едуард ми се стори ядосан.

— Какво стига? — ококорих се и се постарах да си придам невинен и безвреден вид, аз и жабокът Кермит.

Едуард се засмя — тих кикот, който нарастваше и се разширяваше, докато той не падна на пода, с хлабаво отпуснат в ръцете пистолет и насочен към мен поглед. Очите му блестяха.

— Та как мога да те измъчвам, когато ме разсмиваш?

— Не можеш, такъв беше планът.

Той поклати глава:

— Не, няма да стане. Просто се държиш като умна кучка. Винаги ти е била голяма устата.

— Много мило, че си забелязал!

Той вдигна ръка:

— Стига толкова, ако обичаш!

— Не, ще те карам да се смееш, докато не започнеш да молиш за милост!

— Просто ми кажи проклетото име. Моля те, Анита, помогни ми!

Смехът изчезна от физиономията му като слънце, изчезващо от небето. Гледах как веселието и човечността се оттичат, докато очите му не станаха студени и празни като на кукла.

— Не ме карай да те наранявам! — помоли Едуард.

Мисля, че бях единственият му приятел, но това не би го спряло да ме нарани. Той имаше едно правило: прави, каквото е нужно, за да довършиш задачата. Ако го принудех да ме измъчва, щеше да го стори, дори и да не му се искаше.

— Е, след като ме помоли любезно, пробвай пак с първия си въпрос! — казах.

Той присви очи и попита:

— Та, кой те удари по устата?

— Един вампир повелител — отговорих.

— Разкажи ми какво се случи! — Прозвуча ми твърде много като нареждане, което не ми беше по вкуса, но той държеше и двата пистолета.

Разказах му всичко, което се случи. Всичко за Алехандро. Алехандро, когото усещах толкова стар в душата си, че костите ме боляха. Добавих една малка лъжа, която изчезна сред цялата истина. Казах на Едуард, че Алехандро е Господаря на града. Една от най-добрите ми идеи, нали?

— Наистина ли не знаеш къде е дневното му убежище?

Поклатих глава.

— Бих ти го казала, ако знаех.

— И какво така внезапно ти промени мнението?

— Тази нощ той се опита да ме убие. Отказвам се да го пазя.

— Не ти вярвам.

Лъжата бе твърде добра, за да я похабя, така че се впуснах смело напред.

— Освен това се е побъркал. Именно той и сподвижниците му са убивали невинните граждани.

Едуард се подсмихна на „невинни“, но не коментира.

— Алтруистичен мотив, в това вече вярвам. Ако не беше толкова мекосърдечна, щеше да си дяволски опасна.

— Убивам своя дял, Едуард!

Празните му, сини очи се взираха в мен известно време, после той кимна полека.

— Така е.

Върна ми пистолета, с дръжката напред. Стегнатият възел в стомаха ми се отпусна. Можех да изпусна дълбока, облекчена въздишка.