Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Не спорих с него. Сигурно съм била в добро настроение.

— Както кажеш, Ървинг!

Той приключи темата, аз също. Никой не може да се справи с Жан-Клод, но това не ми влиза в работата.

Ървинг беше много наострен за интервюто. Е, имало си е последствия — нищо учудващо, но не ми влиза в работата. Наистина.

— Това ще излезе на първа страница в сутрешния вестник. Ще сверя с Жан-Клод дали да споменавам, че този нов вампир не е Господаря.

— Наистина оценявам, ако успееш да отложиш уточнението.

— Защо? — Ървинг ми се стори подозрителен.

— Може би няма да е толкова лоша идея „Хората преди всичко“ да повярват, че Алехандро е Господаря.

— Защо?

— За да не убият Жан-Клод — обясних.

— Ох — разнесе се отсреща.

— Аха — съгласих се от сърце.

— Ще го имам предвид! — реши Ървинг.

— И правилно.

— Трябва да бягам, нали знаеш — крайни срокове…

— Добре, Ървинг, ще се чуем по-късно.

— Довиждане, Анита, и благодаря! — той затвори.

Отпих полека от още горещото си кафе. Никога не трябва да се прибързва с първата за деня чаша. Ако успеех да накарам „Хората преди всичко“ да повярват в същата лъжа, на която се хвана Едуард, тогава никой нямаше да търси Жан-Клод. Щяха да ловуват Алехандро. Господаря, който убиваше хора. Ако пуснех и полицията по тази диря, щяхме да надминем по брой вампирите. Аха, това ми харесваше.

Проблемът беше дали всички ще се хванат. Човек не знае, докато не опита.

Бях довършила каничката с кафе и успях да се облека, когато телефонът звънна отново. Една от онези сутрини.

— Аха? — казах.

— Госпожице Блейк? — гласът ми се стори много несигурен.

— На телефона.

— Карл Ингър се обажда.

— Съжалявам, ако съм била рязка. Какво има, господин Ингър?

— Казахте, че ще поговорите отново с мен, ако измисля по-добър план. Измислих! — каза той.

— За убийството на Господаря на града? — попитах аз.

— Аха.

Поех си дълбоко дъх и издишах бавно, далеч от телефона. Не исках да си мисли, че дишам тежко заради него.

— Господин Ингър…

— Моля ви, изслушайте ме. Спасихме ви живота снощи. Това все струва нещо!

Прав беше.

— Та какъв е планът, господин Ингър?

— Предпочитам да ви кажа лично.

— Няма да ходя до офиса поне още няколко часа.

— Може ли да дойда у вас?

— Не — отрязах по навик.

— Не си носите работата вкъщи?

— Не и ако мога да го избегна — съгласих се.

— Колко сте подозрителна!

— Винаги.

— Можем ли да се срещнем някъде? Искам да се запознаете с някого.

— С кого и защо?

— Името няма да ви подскаже нищо.

— Пробвайте.

— Господин Оливър.

— Първото му име?

— Не го знам.

— Добре, и защо да се срещам с него?

— Той има добър план за убийството на Господаря на града.

— Какъв?

— Не, мисля, че ще е по-добре господин Оливър да го обясни лично. Той е много по-убедителен от мен.

— И вие добре се справяте — заявих.

— Значи ще се срещнете с мен?

— Да, защо не?

— Прекрасно. Знаете ли къде е Арнълд?

— Да.

— Точно извън квартала, по „Тесън Фери Роуд“ има платено риболовно езерце. Знаете ли го?

Имах впечатление, че съм минала покрай него на път за двете убийства. Всички пътища водят към Арнълд.

— Ще го намеря.

— След колко време можем да се видим там? — попита Ингър.

— Един час.

— Страхотно, ще ви чакам.

— Този господин Оливър при езерото ли е?

— Не, аз ще ви карам оттам нататък.

— И защо е тази потайност?

— Не е потайност… — каза Ингър пресекливо и притеснено. — Просто не съм много добър в даване на напътствия. По-лесно ще е просто да ви заведа.

— Мога да ви следвам с моята кола.

— Еее, госпожице Блейк, мисля, че не ми се доверявате напълно!

— Не се доверявам изцяло никому, господин Ингър — нищо лично.

— Дори и на хората, които ви спасиха живота?

— Дори и на тях.

Той остави темата, вероятно за добро, и каза:

— Ще се видим при езерото след час.

— Добре.

— Благодаря, че ще дойдете, госпожице Блейк.

— Длъжница съм ви. Вие се постарахте да ме убедите в това.

— Звучите малко обидено, госпожице Блейк. Не съм имал намерение да ви обиждам.

Въздъхнах.

— Не съм обидена, господин Ингър. Просто не обичам да съм длъжна някому.

— Посещението при господин Оливър днес ще изравни сметката. Обещавам.

— Ще гледам да си спазите обещанието, Ингър!

— Ще се видим след час — заяви той.

— Ще бъда там — казах.

Той затвори.

— Мамка му… — бях забравила, че все още не съм яла. Ако си бях спомнила, щях да кажа два часа. Сега се налагаше буквално да забърша нещо по пътя. Мразех да ям в колата. Но, хе, какво значат малко трохи за приятелите? Или дори за хората, които са ти спасили живота? Защо ли толкова се притеснявах, че съм длъжница на Ингър? Защото той беше десен луд фанатик. Рицар на справедливостта. Не обичах да въртя бизнес с такива хора. И определено не ми харесваше да дължа живота си на такъв.