Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Престани с номерата и полека с гласа, ясно? Ако искаш да говорим по работа, давай, но спри с игричките.

Усмивката му се разшири, все още не достатъчно, че да се видят зъбите. След няколкостотин години сигурно ставаш наистина добър в усмихването по този начин.

След това Оливър се засмя, беше прекрасно, като топла вода, бликаща от голяма височина. Можеше да скочиш в потока и да се къпеш, и беше прелестно…

— Стига, стига!

Когато той спря да ми се смее, видях и зъбите му.

— Не вампирските белези ти позволяват да надзърнеш през моите, както ти ги наричаш, игрички. Това е вроден талант, нали?

Кимнах.

— Повечето съживители го притежават.

— Но не в същата степен като вас, госпожице Блейк. Вие също имате сила. Тя пълзи по кожата ми. Вие сте некромант.

Понечих да го отрека, но спрях. Беше безполезно да лъжеш пред някой като него. Той бе по-стар от всичко, което някога си бях представяла, по-стар от всеки кошмар, сполитал ме някога. Но костите не ме боляха от него, беше хубаво — по-добро от Жан-Клод, по-добро от всичко на света.

— Можех да стана некромант. Отказах се.

— Не, госпожице Блейк, мъртвите реагират на вас, всички мъртви. Дори аз усещам придърпването.

— Искаш да кажеш, че един вид имам сила върху вампирите, така ли?

— Ако можете да се научите да обуздавате способностите си, госпожице Блейк, да. Вие имате определена власт върху всички мъртъвци, във всеки един облик.

Искаше ми се да попитам как може да стане това, но се спрях. Вампирът повелител надали щеше да ми помогне да придобия власт над неговите последователи.

— Подигравате ми се.

— Уверявам ви, госпожице Блейк, съвсем сериозен съм. Вашата потенциална сила привлича Господаря на града към вас. Той иска да контролира тази развиваща се сила, от страх да не бъде използвана срещу него.

— Откъде знаете?

— Мога да го усетя през белезите, които е положил върху вас.

Просто се втренчих в домакина си. Можел да усети Жан-Клод. Мамка му.

— Какво искате от мен?

— Много пряма, това ми харесва. Хората живеят твърде кратко, за да губят време за безсмислици.

Това театър ли беше? Взряна в ухилената му физиономия, не можех да позная. Очите му все още блестяха и аз все тъй се чувствах затоплена и привлечена от него. Очи в очи? Вече знаех, че не бива. Така че се взирах в лъскавото бюро и се почувствах по-добре — или по-зле. Вече можех да се стресна.

— Ингър каза, че имате план за свалянето на Господаря на града. Какъв е? — казах, втренчена в бюрото. Цялата бях настръхнала от желанието да вдигна очи. Да го погледна в очите, да оставя топлотата и покоят да ме обгърнат. Всички решения да станат лесни…

Поклатих глава.

— По-далеч от ума ми, иначе разговорът свършва.

Той се засмя отново — топло и истински. Ръцете ми настръхнаха целите.

— Наистина си добра. От векове не съм срещал равен на теб човек. Некромант: осъзнаваш ли колко рядък е този талант?

Всъщност не го знаех, но казах:

— Да.

— Лъжете, госпожице Блейк, моля ви, не си давайте този труд пред мен.

— Не сме дошли да говорим за мен. Или започвайте с плана, или си тръгвам.

— Аз съм планът, госпожице Блейк. Можете да усетите силата ми, зова и течението на повече векове, отколкото малкото ви господарче е сънувало. По-стар съм от самото време.

Виж, в това не вярвах, но го пропуснах покрай ушите си. Той беше достатъчно стар, по въпроса нямаше да споря, не и ако можех да се сдържа.

— Предай ми господаря си и ще те освободя от белезите му.

Погледнах нагоре и бързо сведох очи. Оливър все още се усмихваше, но усмивката му вече не изглеждаше истинска. Беше преструвка като всичко останало. Просто бе добър актьор.

— Ако можете да усетите господаря ми през белезите, защо тогава не го намерите сам?

— Мога да усетя силата му, да преценя колко значим враг би бил, но не и да науча името му или къде спи, това не ми се разкрива. — Вече говореше много сериозно, без да се опитва да ме изработи. Или поне аз не мислех, че се опитва; може би и това беше номер.

— Какво искате от мен?

— Името и дневното му убежище.

— Не знам къде спи през деня — радвах се, че това е самата истина, защото той щеше да надуши лъжата ми.

— Тогава името му — дай ми името му.

— И защо?

— Защото искам да стана Господар на града, госпожице Блейк.

— Защо?

— Толкова много въпроси! Не стига ли, че ще ви освободя от силата му?

Поклатих глава.

— Не.

— Защо ви е грижа какво ще се случи с другите вампири?