Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Кое е животното, което можете да призовавате? — попитах.

Той въздъхна и аз усетих в този звук годините на тъга. Съжаление, твърде дълбоко за да бъде облечено в слова.

— Змиите. Мога да призововавам змиите.

Кимнах.

— Да, бе. — Отворих вратата и излязох заднешком на облятата със слънце веранда. Никой не се опита да ме спре.

Вратата се затвори след мен и след няколко минути излезе Ингър. Беше вцепенен от гняв.

— Много дълбоко се извиняваме заради нея. Тя е животно.

— Оливър трябва да я държи на по-къс повод.

— Опитва се.

Кимнах — знаех за опитването. Опитвай колкото щеш, но това, което можеше да контролира една ламия, можеше да си играе игрички с мен цял ден и аз дори да не го разбера. Колко от вярата и добрите ми намерения бяха истински и колко от тях — сътворени от Оливър?

— Ще ви закарам.

— Ако обичате!

Така си тръгнахме. Срещнала бях първата си ламия и вероятно най-старата жива твар на света. Егати невероятния ден!

Тъкмо отключвах апартамента и телефонът зазвъня. Бутнах вратата с рамо и се хвърлих към слушалката. Вдигнах на петото позвъняване и почти изкрещях:

— Ало?

— Анита? — попита отсреща Рони.

— Аха, аз съм.

— Много си задъхана.

— Трябваше да тичам до телефона. Какво става?

— Спомних си откъде познавам Кал Рупърт.

Отне ми известно време да се сетя за кого говори.

Първата вампирска жертва. Бях забравила, само за миг, че освен всичко друго върви и разследване на убийства. Малко се засрамих от това.

— Разкажи ми, Рони!

— Миналата година поработих за една местна юридическа кантора. Един от адвокатите специализираше оформяне на завещания.

— Знам, че Рупърт е имал завещание. Точно така успях да го намушкам без заповед за екзекуция.

— Но знаеше ли, че Реба Бейкър има завещание при същия адвокат?

— Коя е Реба Бейкър?

— Това вероятно е жената-жертва.

Стомахът ме сви. Улика — истинска жива улика!

— Какво те кара да мислиш така?

— Реба Бейкър е млада, руса и пропусна една среща. Не вдига телефона. Обадих се на работното й място, не се е появявала от два дни.

— Точно времето, откогато е мъртва — кимнах.

— Именно.

— Обади се на сержант Рудолф Стор. Кажи му това, което ми каза и на мен. Използвай името ми, за да се свържеш с него.

— Не искаш ли да го проверим сами?

— Не, в никакъв случай. Това е работа на полицията. Те са добри в това. Нека си заслужат заплатите.

— Мамка му, не си забавна.

— Рони, обади се на Долф. Предай всичко на полицията. Срещнах се с вампирите, които убиват тези хора. Не искаме да им ставаме мишени.

— Какво си направила?

Въздъхнах. Бях забравила, че Рони не знае. Разказах й най-късата версия, която би имала някакъв смисъл.

— Ще ти разкажа всичко по-подробно в събота сутрин, когато тренираме.

— Ще се оправиш ли?

— Поне засега се справям.

— Пази си гърба, става ли?

— Винаги… ти също.

— Явно никога не ме преследва толкова народ, колкото теб.

— За което бъди благодарна! — казах.

— О, благодарна съм! — Тя затвори.

Имахме нещо общо. Може би мотив, като изключим атаката върху мен. Аз не се вписвах в никакъв мотив. Те ме бяха подгонили, за да докопат Жан-Клод. Всички искаха мястото на Жан-Клод. Проблемът беше, че не можеш да абдикираш от трона — можеш само да умреш. Харесваше ми казаното от Оливър, съгласна бях с него, но можех ли да пожертвам Жан-Клод на олтара на здравия разум? По дяволите.

Просто не знаех.

Кабинетът на Бърт беше малък и боядисан в светлосиньо. Той смяташе, че това действа успокоително на клиентите. Аз мислех, че е студен, но пък подхождаше на шефа ми. Той беше метър и осемдесет висок, с широки рамене и телосложение на бивш ръгбист от колежа. Коремът му почваше да поизпъква от многото храна и недостатъчните упражнения, но седемстотиндоларовите му костюми го скриваха. За тези пари костюмът би трябвало да скрие и Тадж Махал.

Той бе загорял, със сиви очи и къса коса, почти бяла. Не от възрастта, това си беше естественият й цвят.

Седях от другата страна на бюрото му по работни дрехи. Червена пола, подходящо сако и блуза, която бе толкова близо до яркочервеното, че се наложи да си сложа малко грим, за да не изглежда лицето ми съвсем призрачно. Сакото бе шито така, че да не личи под него презраменният ми кобур.

Лари седеше на стола до мен в син костюм, бяла риза и синя раирана вратовръзка. Кожата на челото около шевовете му беше разцъфнала в многоцветна синина. Късата му рижава коса не можеше да я скрие.