Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Изглеждаше така, сякаш някой го е ударил по главата с бейзболна бухалка.

— Можеше да го убият, Бърт — казах.

— Изобщо не е бил в опасност, докато не си цъфнала там. Вампирите са следели теб, не него.

Прав беше, но аз не се предадох.

— Опита се да вдигне трето зомби.

Малките очички на Бърт светнаха.

— Можеш да се справиш с три за една нощ?

Лари имаше достойнството да се престори на притеснен.

— Почти.

Шефът ми се намръщи.

— Какво значи „почти“?

— Значи, че го вдигна, но изгуби контрол над него. Ако не бях там да оправя нещата, щяхме да имаме едно разбесняло се зомби…

Бърт се наведе напред, скръстил ръце на бюрото си и с много сериозен поглед в малките си очички.

— Вярно ли е, Лари?

— Боя се, че да, господин Вон.

— Можело е да стане много лошо, Лари. Разбираш ли?

— Лошо ли? — намесих се. — Можеше да стане истинска катастрофа! Зомбито можеше да изяде някой от клиентите ни!

— Е, Анита, няма нужда да плашиш момчето!

Изправих се:

— О, има!

Бърт ми се намръщи.

— Ако не беше закъсняла, той нямаше да се опита да вдигне последното зомби.

— Не, Бърт. Няма да ме изкараш виновна. Ти си го пратил сам през първата му нощ. Сам, Бърт!

— И той се е справил добре — каза Бърт.

Преборих се с желанието да се разкрещя, защото нямаше да помогне.

— Бърт, той е колежанин на двадесет години. Това за него е проклета практическа задача! Ако го убият заради теб, ще изглежда доста зле.

— Може ли да кажа нещо? — попита Лари.

Отвърнах:

— Не.

Бърт отговори:

— Разбира се.

— Голямо момче съм. Мога да се грижа за себе си.

Щеше ми се да поспоря, но се взрях в сините му очи и не можах да го кажа на глас. Той беше на двадесет. Помнех какво е. На двадесет знаех всичко. Трябваше ми цяла година да разбера, че всъщност не знам нищо. Все още се надявах да науча едно-друго, преди да стана на трийсет, но вече не горях от надежда.

— На колко беше ти, когато започна да работиш за мен? — поинтересува се Бърт.

— Какво?

— На колко беше?

— На двадесет и една, тъкмо бях завършила колежа.

— А ти кога ставаш на двадесет и една, Лари? — попита Бърт.

— През март.

— Виждаш ли, Анита, само няколко месеца по-млад. На същата възраст, на която си била ти.

— Различно е.

— Защо? — попита шефът ми.

Не можах да го изразя с думи. Лари все още имаше живи дядовци и баби. Никога не бе виждал смърт и насилие отблизо и лично. Аз бях. Той беше невинен, а аз от години не бях. Но как да обясниш това на Бърт, без да нараниш чувствата на Лари? Никой двадесетгодишен мъж не обича да му навират носа във факта, че някаква жена знае повече за света, отколкото той. Някои културни предразсъдъци умират трудно.

— Ти ме прати с Мани, не сама.

— Е, и той трябваше да излезе с теб, но ти се занимаваше с полицейските дела.

— Не е честно, Бърт, знаеш, че не е!

Той сви рамене:

— Ако си вършеше работата, той нямаше да остане сам.

— Имаше две убийства. Какво трябва да правя? Кажете много жалко, хора, ама аз трябва да си играя на бавачка за новия съживител? Съжалявам за убийствата.

— Не ми трябва бавачка! — възрази Лари.

И двамата го пренебрегнахме.

— Работиш на пълно работно време към „Съживители“ ООД, тук.

— Водили сме този спор и преди, Бърт!

— Твърде много пъти.

— Ти си ми шеф, Бърт. Прави както сметнеш за добре!

— Не ме изкушавай!

— Хей, хора! — обади се Лари. — Имам чувството, че ме използвате като извинение за караница! Не се увличайте, става ли?

И двамата го погледнахме лошо. Той не отстъпи, просто отвърна на погледа ни. Точка за него.

— Ако не ти харесва как си върша работата, Бърт, уволнявай ме, но спри да ми дърпаш каишката!

Бърт се изправи бавно, като левиатан, надигащ се от вълните.

— Анита…

Телефонът звънна. И тримата го зяпнахме. Шефът ми най-сетне се пресегна и изръмжа:

— Аха, какво има? — послуша около минута и недоволно се обърна към мен: — За теб е! — каза го невероятно мило: — Детектив сержант Стор, по полицейски дела.

Лицето на Бърт бе усмихнато, но и масло в устата му не би се стопило.

Протегнах ръка към телефона, без да кажа и дума. Той ми връчи слушалката. Все още се усмихваше, а малките му сиви очички бяха топли и искрящи. Лош знак.

— Здрасти, Долф, какво има?

— Ние сме в кабинета на адвоката, който ни посочи приятелката ти Вероника Симс. Интересно как първо се е обадила на теб, а не на нас.

— Звънна ви втори по ред, нали така?

— Аха.

— Та какво открихте? — не си дадох труд да понижавам глас. Ако и да те подслушват, само едната страна на разговора не е особено просветляваща.