Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Животното на Жан-Клод е вълк.

Това обясняваше Стивън Върколака и чернокожата.

— Защо не беше там онази нощ, Ървинг? Откачил те е за малко от каишката?

— Не е честно!

Прав беше. Няма нищо честно.

— Съжалявам, Ървинг. Просто се чувствам виновна, задето ви представих един на друг.

— Аз исках да интервюирам Господаря на града. Получих си интервюто.

— А струваше ли си цената? — поинтересувах се.

— Без коментар.

— Това е моя реплика!

Той се засмя.

— Е, можеш ли да дойдеш до „Циркът на прокълнатите“? Жан-Клод има известна информация за вампира повелител, който те е нападнал.

— Алехандро?

— Същия.

— Е, пристигам колкото се може по-бързо, но ще е почти изгрев, докато се доберем до Речния квартал!

— Говориш в множествено число.

— Тренирам един нов съживител. Той кара… — поколебах се. — Кажи на Жан-Клод да няма гадости тази вечер.

— Кажи му го сама!

— Страхливец.

— Да, госпойце! Ще се видим щом пристигнете. Довиждане!

— Довиждане, Ървинг! — Подържах бръмчащата слушалка още няколко секунди, после затворих. Ървинг беше твар на Жан-Клод, който пък можеше да вика вълците както господин Оливър — змиите. Както Николаос призоваваше плъховете и плъхолаците. Те всички бяха чудовища. Само въпрос на избор на аромат.

Напъхах се отново в колата.

— Нали искаше повечко опит с вампирите? — попитах, докато закопчавах колана си.

— Разбира се — кимна Лари.

— Е, тази вечер ще посъбереш!

— Какво имаш предвид?

— Ще ти обясня по пътя. Нямаме много време до изгрев.

Лари включи на скорост и излезе от паркинга. На слабата светлина на уредите ми се стори изпълнен с желание. Трескав и много, много млад.

„Циркът на прокълнатите“ беше затворен за нощта — или да го наречем утрото? Все още беше тъмно, но докато паркирахме пред склада, на източния хоризонт се забелязваше светлина. Един час по-рано нямаше да си намерим място — дори не много близо до „Циркът“. Но туристите си тръгват, щом вампирите се приготвят да си лягат.

Погледнах към Лари. Лицето му бе оцапано със засъхнала кръв. Моето също. Не ми беше хрумнало досега, че е по-добре първо да намерим къде да се поизмием. Погледнах към източния хоризонт и поклатих глава. Нямаше време. Утрото наближаваше.

Зъбатите клоуни още светеха и се въртяха върху табелата, но танцът им бе уморен. Или може би аз бях уморената…

— Тук върви плътно по петите ми, Лари. Никога не забравяй, че те са чудовища; все едно колко човешки изглеждат, те не са хора. Не си сваляй кръста, не им позволявай да те докосват и не се взирай право в очите им.

— Знам това от училище, изкарал съм два семестъра вампирология.

Поклатих глава.

— Училището е нищо, Лари. Това е реалността. Да четеш по въпроса не те подготвя за истината.

— Имахме гостуващи лектори. Някои от тях бяха вампири.

Въздъхнах и оставих темата. Щеше да се научи от собствен опит. Като всички останали. Като мен самата.

Голямата врата бе заключена. Почуках. Отвориха ми след секунда. На прага стоеше Ървинг. Не се усмихваше. Приличаше на Чичко Тревичко с мека, къдрава коса на венец около ушите и голямо плешиво петно в средата. Обли очила с телени рамки бяха кацнали на облото му носле. Ококори се малко, щом влязохме вътре. Кръвта на тази светлина приличаше на това, което си беше.

— Какво сте правили тази нощ? — попита той.

— Вдигахме мъртъвци — отговорих.

— Това ли е новият съживител?

— Лари Къркланд, Ървинг Гризуолд. Той е репортер, така че всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

— Хей, Блейк, никога не съм те цитирал, когато си ми забранявала. Признай ми го.

Кимнах:

— Така си е.

— Той ви чака долу — допълни Ървинг.

— Долу ли?

— Почти утро е. Трябва да бъде под земята.

Аха.

— Ясно — казах, но стомахът ме сви силно. Последният път, когато слязох под Циркът, отивах да убивам Николаос. Онази сутрин имаше много убийства. Много кръв. Част от нея беше моя.

Ървинг ни поведе през тихото подземие. Някой дръпна шалтера и лампите започнаха да гаснат. Игрите във фоайето бяха изключени и заключени, върху препарираните животни бяха метнати покривала. Миризмата на пуканки и захарен памук витаеше във въздуха като обонятелен призрак, но и тези аромати бяха приглушени и уморени.

Подминахме къщата на призраците с поставената отгоре вещица в цял ръст, застинала мълчалива и втренчила изпъкналите си очи. Тя беше зелена и имаше брадавица на носа. Никога не съм срещала вещица, която да не изглежда нормално. Те със сигурност не са зелени, а брадавиците винаги могат да се премахнат с операция.