Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Реба Бейкър е мъртвата жена. Идентифицираха я по снимките от моргата.

— Приятен начин да приключиш работната седмица — казах.

Долф пренебрегна изказването ми.

— И двете жертви са били клиенти със завещания. Искали са, ако умрат от вампирско ухапване, да бъдат пронизани с кол и после кремирани.

— На мен ми звучи като мотив — казах.

— Но как вампирите са открили, че имат завещания?

— Това вече е сложен въпрос, Долф. Някой им е казал.

— Знам — отвърна той с отвращение.

Май пропусках нещо.

— Какво искаш от мен, Долф?

— Разпитах всички и се кълна, че до един казват истината. Може ли някой да дава информация и да не помни?

— Питаш ме дали вампир може да си играе умствени игрички така, че предателят да не знае за случилото се?

— Аха.

— Може — отсякох.

— А можеш ли да познаеш кого е хванал вампирът, ако дойдеш дотук?

Погледнах към шефа си. Ако пропуснех още една нощ в разгара на сезона, можеше и да ме уволни. Има дни, в които си мисля, че не ми пука. Този не беше от тях.

— Търси липсващи спомени; часове и дори цели нощи.

— Нещо друго?

— Ако някой е давал сведения на вампирите, може и да не помни, но добър хипнотизатор ще успее да извади на бял свят спомена.

— Адвокатът врещи за права и съдебни заповеди. Имаме заповед само за картотеката му, не и за умовете на хората.

— Питай го дали иска да носи отговорност за тазвечершното убийство, тъй като жертвата ще е негов клиент.

— Тя — адвокатката е жена — уточни Долф.

Колко притеснително и каква съм сексистка!

— Питай я дали ще иска да обясни на семейството на клиентите си защо е попречила на разследването ви.

— Клиентите няма да научат, ако ние не им кажем.

— Така е — съгласих се.

— Е, това ми намирисва на изнудване, госпожице Блейк!

— Обаче не е? — уточних.

— Сигурно си била ченге в предишния си живот — каза сержантът. — Твърде лукава си за друго!

— Благодаря за комплимента!

— Да препоръчаш някой хипнотизатор?

— Алвин Тормунд. Чакай да потърся телефона му… — Извадих тънкия си визитник. Опитвах се да пазя само визитки, с които си правя справка от време на време. Бяхме използвали Алвин при няколко случая на вампирски жертви с амнезия. Дадох номера му на Долф.

— Благодаря, Анита!

— Обади се да ми кажеш какво сте научили. Може и да успея да идентифицирам замесените вампири.

— Искаш ли да дойдеш, когато ги хипнотизираме?

Погледнах към Бърт. Все още бе отпуснат и спокоен. Шефът ми в най-опасното му състояние.

— Не, не се налага. Просто си водете запис. Ако потрябва, ще го прослушам после.

— После може да имаме друго тяло — уточни Долф. Шефът ти пак ли те притиска?

— Аха — съгласих се.

— Искаш ли да поговоря с него? — попита полицаят.

— Не мисля.

— Държи се като истинско копеле, а?

— Не повече от обикновено.

— Добре. Ще се обадя на този Тормунд и ще запиша сеансите. Ще ти се обадя, ако научим нещо.

— Викни ме по пейджъра.

— Ясно. — Той затвори.

Не си дадох труд да си взимам довиждане. Долф не го прави никога.

Връчих слушалката обратно на Бърт. Той я хлопна върху телефона, все още, без да сваля от мен приятния си, заплашителен поглед.

— Трябва ли да излизаш с ченгетата тази нощ?

— Не.

— Как заслужихме тази чест?

— Стига със сарказма, Бърт — обърнах се към Лари. — Готов ли си да тръгваме, хлапе?

— На колко си години? — попита той.

Бърт се ухили.

— Какво значение има? — попитах.

— Просто ми отговори на въпроса, става ли?

Свих рамене.

— Двадесет и четири.

— Само четири години си по-голяма от мен. Не ме наричай хлапе.

Усмихнах се.

— Става, но е по-добре да тръгваме. Имаме мъртъвци за вдигане и пари за печелене! — погледнах към Бърт.

Той се бе облегнал в стола си със скръстени на корема дебели пръсти. Хилеше се.

Искаше ми се да изтрия тази усмивка от лицето му с юмрук. Устоях на желанието. Кой казва, че нямам самоконтрол?

Оставаше един час до изгрев. Времето, когато всички койчовци от Койвил хъркат безгрижно по леглата. Опа, неправилната книга. Когато се случва да стоя будна до зори, започвам малко да бъркам нещата. А аз бях на крак цяла нощ и учех Лари как да бъде добър, законопослушен съживител. Не бях сигурна, че последното ще се хареса на Бърт, но бях убедена, че на мен ми харесва.

Гробището беше малко. Семеен парцел с претенции. Тесен двулентов път заобикаляше хълм и внезапно ей го на, ивица чакъл досами пътя. Имаш секунди да решиш да завиеш и пристигаш. Надгробните камъни се катереха по хълма. Склонът беше толкова стръмен, че сякаш ковчезите се хързулкаха надолу.