Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

— Не ми пука, но преди да ви връча властта да владеете всеки един вампир в района, ще ми се да знам какво възнамерявате да правите с цялата тази власт.

Той се засмя отново. Този път смехът си беше просто смях. Той се стараеше.

— Вие сте най-упоритият човек, който съм срещал от ужасно много време. Харесвам упоритите — те вършат работата.

— Отговорете на въпроса ми!

— Мисля, че не бива вампирите да стават редовни граждани. Искам да върна положението както си е било.

— И защо ще искате вампирите пак да бъдат преследвани?

— Те са твърде силни, за да им се позволи да се разселват безконтролно. Ще превземат човешката раса много по-бързо чрез законови права и право на глас, отколкото някога биха могли чрез насилие.

Спомних си за Църквата на вечния живот, най-бързо разрастващата се религия в страната.

— Да речем, че сте прав. Как ще ги спрете?

— Като забраня на вампирите да гласуват или да участват в узаконяването.

— В града има и други вампири.

— Имате предвид Малкълм, главата на Църквата на вечния живот?

— Да.

— Него съм го проучвал. Няма да успее да продължи самотния си поход към узаконяването. Ще забраня него и ще разпусна църквата му. Вие определено смятате тази църква за по-голяма опасност, отколкото аз.

Така беше, но не ми се искаше да се съгласявам с древен вампир повелител. Някак си изглеждаше неправилно.

— Сейнт Луис е гнездо на политическа активност и популяризация на вампиризма. Това трябва да бъде спряно. Ние сме хищници, госпожице Блейк — нищо не може да промени това. Трябва да се върнем обратно към преследването ни, инак човешката раса е обречена. Сигурен съм, че разбирате.

Да, разбирах го. Вярвах в това.

— И защо ви е грижа за обречената човешка раса? Вие вече не сте част от нея.

— Като най-старият жив вампир, мой дълг е да държа нещата под контрол, госпожице Блейк. Тези нови права излизат от контрол и това трябва да бъде спряно. Ние сме твърде силни, за да ни бъде позволена такава свобода. Хората имат правото да бъдат хора. В старите дни само най-силните, най-умните или най-късметлиите вампири оцеляваха. Човешките ловци на вампири изтребваха глупавите, безгрижните и склонните към насилие. Без тази система за контрол на популацията, се боя от онова, което ще се случи в следващите десетилетия.

Съгласна бях от все сърце, страшничко си беше. Бях на едно мнение с най-старата жива твар, която някога бях срещала. Той беше прав. Можех ли да му предам Жан-Клод? Следваше ли да му го предам?

— Съгласна съм с вас, господин Оливър, но не мога просто да ви го предам ей така. Всъщност не знам защо, но не мога.

— Лоялност — възхищавам й се. Помислете си, госпожице Блейк, но не се бавете много. Трябва да задействам плана си колкото се може по-бързо.

Кимнах.

— Разбирам. Аз… ще ви дам отговор до няколко дни. Как да се свържа с вас?

— Ингър ще ви даде визитка с телефонен номер. Спокойно можете да говорите пред него, все едно говорите с мен.

Обърнах се и погледнах към Ингър, който стоеше мирно до вратата.

— Вие сте неговият човешки слуга, нали?

— Имам тази чест.

Поклатих глава.

— Трябва да си тръгвам!

— Не се чувствайте зле, че не успяхте да познаете Ингър като мой човешки слуга. Това не е очевиден белег. Иначе как биха могли те да бъдат нашите човешки очи, уши и ръце, ако всеки знаеше, че са наши?

Прав беше. И то в много отношения. Изправих се. Оливър също се изправи. Подаде ми ръка.

— Съжалявам, но знам, че допирът улеснява умствените игрички.

Той отпусна длан до хълбока си.

— Няма нужда да ви докосвам, за да въртя номера, госпожице Блейк! — Гласът бе прелестен, блестящ и лъскав като коледна утрин. Гърлото ми се сви, а в очите ми бликнаха топли сълзи. Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му.

Отстъпих към вратата и Ингър ми я отвори. Те просто щяха да ме пуснат да си отида! Нямаше да ме изнасилва умствено, за да получи името. Наистина щеше да ме пусне да си отида. Това доказваше добрите му намерения в далеч по-голяма степен, отколкото всичко друго. Защото можеше да ми изцеди мозъка като портокал. Но ме пусна.

Ингър затвори вратата зад нас, бавно и почтително.

— На колко години е? — попитах аз.

— Не можете ли да познаете?

Поклатих глава:

— На колко е?

Ингър се усмихна.

— Аз самият съм над седемстотингодишен. Господин Оливър беше вече древен, когато го срещнах.

— По-възрастен е от хиляда години.

— Защо го казвате?

— Срещала съм вампир на около хиляда години. Тя беше страховита, но нямаше такава сила.