Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Къщата тънеше в сумрак благодарение на наистина разкошни завеси, всички до една дръпнати срещу гъстата като сироп слънчева светлина. Полираните дървени подове бяха съвършено голи. Плочата над голямата камина беше гола, самата камина — празна. Къщата миришеше на ново и неупотребявано, като играчките по Коледа. Ингър не спря нито за секунда. Аз последвах широкия му гръб през облицования с дърво коридор. Той не погледна да провери дали го следвам. Очевидно бе решил, че след като не съм му позволила да ми отвори вратата, няма нужда от други допълнителни прояви на любезност.

Нямах нищо против.

По протежение на коридора имаше разположени на равни, но големи разстояния врати. Ингър почука на третата отляво. Нечий глас се обади:

— Влез!

Водачът ми отвори вратата и влезе вътре. Задържа ми я отворена, изправен до нея като глътнал бастун. Не беше проява на любезност. Стоеше като войник в стойка мирно. Кой беше този в стаята, та така да го строява? Имаше само един начин да се разбере.

Влязох вътре.

Редица прозорци гледаха на север, засенчени от тежки завеси. Тънка ивичка слънчева светлина минаваше през стаята и разсичаше на две голямо, чисто бюро. В голям стол зад бюрото седеше един мъж.

Беше дребен — почти дребосък или джудже. Бих го определила като джудже, но нямаше типичната челюст и късите ръчички. Изглеждаше добре развит под ръчно шития си костюм. Почти нямаше брадичка и челото му бе изпъкнало, което привличаше вниманието към широкия му нос и изпъкналите надочни дъги. В това лице имаше нещо познато, сякаш го бях виждала някъде и преди. При това бях сигурна, че никога не съм срещала човек, който да прилича на този. Извънредно уникална физиономия.

Зяпах го. Притесних се, а това не ми хареса. Посрещнах погледа на домакина ни. Очите му бяха идеално кафяви и весели. Тъмната му коса бе подстригана косъм по косъм — много скъп метод — и после издухана със сешоар. Седеше в стола зад чистото лъскаво бюро и ми се усмихваше.

— Господин Оливър, това е Анита Блейк! — каза Ингър, все още изправен сковано до вратата.

Оливър се измъкна от стола и заобиколи бюрото, за да ми подаде малката си, добре оформена ръка. Беше около метър и двадесет висок, нито сантиметър повече. Ръкостискането му бе здраво и много по-силно, отколкото можеше да се очаква от вида му. Кратко стискане и аз усетих силата в дребното му тяло. Не изглеждаше много мускулест, но силата си бе там, в лицето, ръцете и стойката му.

Беше дребен, но не го смяташе за дефект. Хареса ми. И аз се чувствах по същия начин.

Той ми се усмихна със затворени устни и се върна в голямото си кресло. Ингър донесе от ъгъла стол и го сложи с лице пред бюрото. Седнах. Карл остана изправен до вече затворената врата. Определено стоеше нащрек. Уважаваше човека в креслото. Имах желание да го харесам… Случваше ми се за първи път. Обикновено от пръв поглед започвам да подозирам хората, не да ги харесвам.

Осъзнах, че се усмихвам. Чувствах се добре и приятно, седнала с лице към домакина си, сякаш той беше любимият ми и доверен чичо. Намръщих се срещу него — какво, по дяволите, ми ставаше?

— Какво става? — попитах.

Оливър се усмихна, очите му заблестяха топло срещу мен.

— Какво точно имате предвид, госпожице Блейк?

Гласът му бе мек, нисък, пищен, като сметана в кафе. Човек направо можеше да го вкуси. Успокоителна топлота в ушите. Знаех само един глас, способен да прави подобни неща.

Втренчих се в тънката ивичка светлина, намираща се само на сантиметри от ръката на Оливър. Беше посред бял ден. Невъзможно! Или бе възможно?

Взрях се в тъй живото му лице. Нямаше и следа от онова излъчване, което издава вампирите. При все това гласът му, топлото успокоително усещане… това не беше естествено. Никога не съм харесвала някого от пръв поглед и не съм се доверявала изцяло. Нямаше да започна точно сега.

— Много си добър — казах. — Страшно добър!

— Какво точно имате предвид, госпожице Блейк? Човек можеше да си опакова топлата пухкавост на гласа му като любимо одеялце.

— Стига!

Домакинът ми ме погледна загадъчно, сякаш бе объркан. Пиесата бе идеална и аз осъзнах защо — не играеше роля. Бях се въртяла около древни вампири, но не и около такъв, способен да мине за човек — не дотам. Можеше да си го заведеш навсякъде и никой нямаше да разбере. Е, почти никой.

— Повярвайте ми, госпожице Блейк, не се опитвам да правя нищо!

Преглътнах с усилие. Вярно ли беше? Беше ли той толкова дяволски силен, че умствените номера и гласът му идваха по навик? Не, ако Жан-Клод можеше да го владее, то и тази твар бе способна.