Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Алехандро издърпа ръцете ми зад гърба, приковавайки ме между дланите и тялото си. Беше като дървен, скован и неподвижен като камък. Само преди секунда бе топъл, мек и подлежащ на нараняване. Какво се бе случило?

— Свали това чудо от ръката й — нареди той.

Не говореше на мен.

Опитах се да извия глава, за да видя какво идва зад гърба ми. Не видях нищо. Двата руси все още криеха лица от оголените кръстове.

Нещо докосна китката ми. Дръпнах се, но Алехандро ме удържа неподвижна.

— Ако се бориш, ще те пореже.

Обърнах глава още по-назад и ето, че се взирах в облите очи на момчето-вампир. Той беше намерил ножа си и го използваше, за да ръчка гривната.

Вампирът повелител продължи да ме стиска, докато не реших, че ръцете ми ще се пръснат от напрежението като добре разтърсени кутийки с газирана сода. Сигурно съм издала някакъв звук, защото той каза:

— Нямах намерение да те наранявам тази вечер… устата му бе притисната към ухото ми, заровена в косата. — Стана по твой избор!

Гривната се скъса с тихо изщракване. Усетих я да пада в тревата. Вампирът повелител си пое дълбоко дъх, сякаш сега му бе по-лесно да диша. Беше само един-два пръста по-висок от мен, но държеше и двете ми китки с едната си малка ръка, стиснал пръсти за по-добър захват. Болеше и аз се мъчех да не стена безпомощно. Той прокара свободната си ръка през косата ми, след това награби един кичур и дръпна главата ми назад, за да види очите ми. Неговите бяха плътни и абсолютно черни; бялото не се виждаше.

— Ще науча името му, Анита, по един или друг начин!

Изплюх се в лицето му.

Алехандро изпищя, стягайки хватката върху китките ми, докато не изплаках.

— Можеше да е приятно, но сега смятам, че желая да страдаш. Погледни в очите ми, смъртна, и страдай! Усети очите ми и няма да има тайни помежду ни! — гласът му затихна до едва чут шепот. — Може би ще изпия ума ти така, както другите пият кръв и няма да оставя нищо след себе си, освен една обезумяла обвивка…

Взирах се в мрака, изпълващ очите му и усетих как падам напред, безкрайно напред, напред и надолу, надолу в мрака, който бе чист и пълен, никога непознал светлина.

Взирах се в лице, което ми беше непознато. Собственикът му бе прилепил окървавена кърпичка към челото си. Къса коса, светли очи, лунички.

— Здрасти, Лари! — казах. Гласът ми бе далечен и странен. Не си спомнях защо.

Все още бе тъмно. Лицето на колегата ми бе поизчистено, но раната още кървеше. Не може да съм била в безсъзнание толкова дълго. Безсъзнание ли? Защо пък безсъзнание? Спомнях си само очи — черни очи. Седнах твърде бързо. Лари ме хвана за рамото, иначе щях да падна.

— Къде са…

— Вампирите — довърши той изречението.

Облегнах се на него и прошепнах:

— Аха.

Наоколо в мрака се мотаеха разни хора, скупчени на малки шепнещи си групички. Лампите на полицейска кола пронизваха тъмнината. Двама униформени стояха кротко до возилото и говореха с човек, чието име просто ми убягваше…

— Карл! — казах.

— Какво? — стресна се Лари.

— Карл Ингър, високият тип, дето говори с полицаите.

Колегата ми кимна:

— Точно така.

Дребен, мургав мъж коленичи до нас. Джереми Рузенс от „Хората преди всичко“, когото, доколкото помнех, за последно бях видяла да стреля по нас. Какво, по дяволите, ставаше?

Джереми ми се усмихна. Стори ми се искрен.

— Какво тъй внезапно те направи мой приятел?

Той се ухили още по-широко:

— Ние те спасихме!

Отблъснах се от Лари и седнах сама. Миг на замайване и ето ме, вече съм добре. Да-а, бе.

— Я ми обясни, Лари!

Колегата ми погледна към Джереми Рубенс и пак се обърна към мен.

— Те ни спасиха.

— Как?

— Поляха със светена вода онази, която ме ухапа… Той пипна гърлото си със свободната си ръка, несъзнателен жест, но забеляза, че го гледам. — Тя ще има ли контрол над мен?

— Да е влизала в ума ти по същото време, когато те ухапа?

— Не знам — отвърна той. — Как да позная?

Отворих уста да обясня и я затворих. Как да обясниш необяснимото?

— Ако Алехандро, вампирът повелител, ме бе ухапал в същото време, когато ме омая, щях да бъда вече във властта му.

— Алехандро?

— Така останалите вампири наричаха повелителя.

Поклатих глава, но светът заплува на черни вълни и се наложи да преглътна усърдно, за да не повърна. Какво беше сторил звярът с мен? Бяха ми въртели умствени номера и преди, но никога не бях давала подобна реакция.

— Идва линейка — обади се Лари.