Лоръл Хамилтън - Циркът на прокълнатите

Поклатих глава.

— Не мога.

— Искаш да се освободиш от него, нали?

— Много.

— Нека те освободя, госпожице Блейк. Нека ти помогна!

— Както помогна на мъжа и жената, които убихте?

— Не съм ги убивал — отвърна Алехандро.

Гласът му звучеше съвсем нормално. Погледът му бе достатъчно могъщ да ме удави, но не и гласът му. В него нямаше магия. Жан-Клод бе по-добър. Или Ясмийн, ако става на въпрос. Хубаво бе да знам, че не всеки талант се развива еднакво във времето. Древността не е всичко.

— Значи не ти си нанесъл фаталния удар. И какво от това? Подлизурковците ти следват твоята воля, не своята собствена.

— Ще останеш изумена с колко свободна воля разполагаме!

— Спри — казах.

— Кое?

— Да звучиш толкова дяволски разумно.

В гласа му долових присмех:

— Предпочиташ да беснея и убивам ли?

Всъщност да, но не го казах на глас.

— Няма да ти кажа името. Сега какво?

Зад гърба ми лъхна вятър. Опитах се да се обърна с лице към полъха. Жената в бяло ме нападна. С оголени зъби и дращещи въздуха ръце, покрити с чужда кръв, вампирката се удари в мен. Паднахме заднешком в плевелите, тя — върху мен. Нахвърли се към врата ми като змия. Пъхнах лявата си китка в лицето й. Един от кръстовете докосна устните й. Проблясък на светлина, мирис на горяща плът и вампирката изчезна, пищейки в мрака. Никога не бях виждала вампир да се движи така бързо. Това умствен номер ли беше? Дали бе успяла да ме заблуди толкова успешно, дори и в присъствието на осветения кръст? Колко над петстотингодишни вампири може да има в едно ято? Двама, както се надявах. Повече — и вече застрашително щяха да ни превишават по брой.

Изправих се на крака. Вампирът повелител беше паднал на четири крака до колата ми. Лари не се виждаше никъде. Сърцето ми се сви от паника — тогава осъзнах, че колегата ми е изпълзял под автомобила, така че звярът да не може отново да го използва като заложник. Когато всичко друго се издъни, скрий се. При зайците върши работа.

Изгореният гръб на вампира бе извит под болезнен ъгъл, докато той се опитваше да извади Лари изпод колата.

— Ще измъкна тази ръка от ставата, ако не дойдеш тук!

— Струва ми се, че имаш котенце под леглото! — обадих се аз.

Алехандро се обърна светкавично. Намръщи се, сякаш го заболя. Страхотно.

Усетих движение зад себе си. Не спорих с усещанията си. Да речем, че са нерви; обърнах се с кръстовете в бойна готовност. Зад мен имаше два вампира. Единият бе русокосата дама. Предполагам, че изстрелът ми не бе улучил гръбнака й. Колко жалко. Другият вампир все едно й беше мъжки близнак. И двата изсъскаха и се прикриха от кръстовете. Хубаво бе да видя, че поне някой се притеснява.

Господаря ме нападна изотзад, но го чух. Или изгарянето го правеше тромав, или кръстовете все пак ми помагаха. Стоях по средата между трите вампира, насочила кръстове и към двете групи. Русите надничаха над ръцете си, но кръстовете ги плашеха сигурно и както се полага. Господаря дори не се спря. Връхлетя ме в убийствен порив. Дадох на заден, опитвайки се да държа кръстовете помежду ни, но той ме хвана за лявата предмишница. Продължаваше да ме стиска с увиснали кръстове на сантиметри от кожата му!

Дръпнах се на такова разстояние от него, каквото ми позволяваше хватката, след това го ударих в слънчевия сплит с цялата си сила. Той издаде глухо пъшкане, после замахна с длан към лицето ми. Олюлях се и усетих кръв. Алехандро едва ме бе докоснал, но бе доказал правотата си. Ако исках да си разменяме удари, щеше да ме смачка като комар.

Цапнах го в гърлото. Той се задави с изненадан вид. Смачкана на кайма пак беше много по-добре от това да те ухапят. Предпочитах да съм мъртва, но не и да имам остри зъби.

Той сключи юмрук върху дясната ми длан, стискайки само колкото да усетя пълната му сила. Все още се опитваше да ме предупреди, а не да ме нарани. Точка за него.

Вдигна и двете си ръце, придърпвайки ме по-плътно към себе си. Не исках да съм по-близо до него, но май не можех да сторя нищо по въпроса. Освен, разбира се, ако вампирите имат тестиси. От удара в гърлото го заболя. Погледнах го в лицето, бяхме достатъчно близо за целувка. Наведох се към него, печелейки колкото се може повече пространство. Той просто продължаваше да ме дърпа. Собствената му сила ми помогна.

Коляното ми го удари точно и аз го забих нагоре и навътре. Не беше нежен удар. Вампирът се присви напред, но не пусна ръцете ми. Не бях свободна, но все беше някакво начало и бях отговорила на вековечния въпрос. Да, вампирите имаха тестиси.