Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Джек гледаше Нед Бомонт изпитателно.

— Но не са съвсем еднакви въпросите, нали? — запита той.

— Не съвсем, но всички бият в една и съща точка.

Джек кимна и смукна от цигарата си.

Нед Бомонт каза:

— Нали разбираш, това трябва да стане тихомълком.

— Не ще и дума. — Джек извади цигарата си от устата. — Тази „една и съща точка“, която спомена, е връзката на Медвиг с убийството, нали?

— Да — отвърна Нед Бомонт, гледайки вторачено елегантния мургав младеж, — само че такава връзка няма.

Мургавото лице на Джек беше непроницаемо.

— Не мога и да си представя, че е възможно да има — рече той, ставайки.

Влезе медицинската сестра с голяма кошница плодове.

— Мило, нали? — каза тя, като я слагаше.

Нед Бомонт кимна сдържано.

Сестрата извади от кошницата малък корав илик.

— Обзалагам се, че е от нея — рече тя и подаде плика на Нед Бомонт.

— На какво ще се обзаложите?

— На каквото пожелаете.

Нед Бомонт кимна, сякаш се бе потвърдило някакво смътно подозрение.

— Сигурно сте погледнали — каза той.

— Ах, вие… — думите секнаха, когато той се засмя, но възмутеното й изражение остана.

Нед Бомонт извади от плика визитната картичка на Джанет Хенри. На нея беше написана една-единствена дума „Моля!“. Загледан навъсено в картичката, той каза на сестрата:

— Печелите — и потупа картичката с нокътя на палеца си. — Заповядайте, вземете си колкото искате, но да изглежда като че аз съм ял.

По-късно същия следобед написа:

Уважаема мис Хенри,

Вие просто ме зашеметявате е вашето внимание — първо идвате да ме видите, а после пращате плодове. Не зная как да ви благодаря, но се надявам, че някой ден ще мога да ви докажа по-конкретно признателността си.

Когато завърши, прочете написаното, скъса го и го написа на друг лист, като си послужи със същите думи, но ги подреди така, че краят на второто изречение гласеше: „ще мога някой ден да ви докажа признателността си по-конкретно“ .

Тази сутрин Нед Бомонт, по халат и чехли, четеше „Обзървър“ и закусваше на една маса до прозореца на болничната си стая, когато влезе Опал Медвиг. Той сгъна вестника, сложи го обратно на таблата и като стана, каза сърдечно: „Здравей, Ножичке“. Беше блед.

— Защо не ми се обади, когато се върна от Ню Йорк? — попита Опал с укорителен тон. Тя също беше бледа. Бледостта подчертаваше детската нежност на кожата й, но състаряваше лицето й. Сините й очи бяха широко разтворени и потъмнели от вълнение, ала трудно проницаеми. Движеше се изправена, но не сковано, сякаш беше по-уверена в душевното си равновесие, отколкото в устойчивостта на краката си. Без да обръща внимание на стола, който Нед Бомонт придърпа от стената към нея, тя повтори със същата настойчивост: — Защо не ми се обади?

Той се засмя тихо, снизходително и каза:

— Харесваш ми с този мрачен вид.

— Ох, Нед, моля те…

— Така е по-добре — рече той. — Аз възнамерявах да намина у вас… но… виждаш ли… в мое отсъствие са се случили много неща, пък и имаше доста неразрешени въпроси, когато се върнах, та докато ги оправя, се скарах с Шед О’Рори и ето ме тук. — Махна с ръка, за да посочи болницата.

Въпреки безгрижния му тон Опал оставаше сериозна.

— Ще обесят ли тоя Диспейн? — запита тя рязко.

Той пак се засмя:

— Няма да стигнем много далече, ако разговаряме така.

Тя се намръщи и повтори, но вече не с толкова надменен тон:

— Ще го обесят ли, Нед?

— Мисля, че не — отговори й той, като поклати леко глава. — Възможно е в края на краищата той да не е убил Тейлър.

Тя като че ли не се учуди.

— А ти знаеше ли това, когато ме помоли да… да ти помогна да намериш… или да скалъпиш… улики против него?

Той се усмихна укорително.

— Разбира се, че не, Ножичке. За какъв ме мислиш?

— Знаел си! — Гласът й беше студен и презрителен като сините й очи. — Искал си просто да си вземеш парите, които ти е дължал, затова ме накара да ти помогна да използваш убийството на Тейлър за тази цел.

— Нека бъде по твоему — отговори той безразлично.

Тя направи крачка към него. За миг брадичката й трепна леко, после младото й лице стана пак сурово и дръзко.

— Знаеш ли който е убил? — запита тя, мъчейки се да проникне в очите му.

Той бавно поклати глава.

— Татко ли?

Нед Бомонт премигна.

— Искаш да кажеш: знаел ли е Пол кой го е убил?

Тя тупна с крак и кресна:

— Искам да кажа: татко ли го уби?

Той сложи ръка на устата й. Очите й се бяха извили към затворената врата.